Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

На следния ден, като свърших работата си на пристанището, се запътих към неговата канторка. Неведнъж бях ходил там. Тя бе стаичка, правена за магазин, в която се влизаше направо от улицата, в къща от етаж и половина. Занемарена постройка, непоглеждана, неподходяща, според мен, за Пазаити, като имах предвид, че той посредничеше за недвижимости и би могъл да се сдобие с по-приличен имот. Стопанинът обаче влизаше в дома си през двор откъм гърба на къщата — обрасъл с бурени и храсти, на входа му се люлееше дървена портичка върху една единствена здрава панта. Пазаити живееше сам и горе не ме беше канил, разбира се, но в канторката имаше врата и зад нея се виждаше голямо помещение, предвидено за склад на магазинчето. Сега то бе пълно с вехтории, а няколко дървени стъпала водеха от него към стаите за обитаване. Описвам ти така подробно владението на моя съперник, защото вече бях извършил един подвиг в него. След малко ще ти го разкажа без никакви украшения.

А оня ден, с пачката във вътрешния джоб на сакото, успях да сваря Пазаити.

— Какво, Димитраки? — посрещна ме той. — Казвай, че ще излизам. Да не са те изгонили от работа?

— Не — отвърнах. — По друг въпрос съм дошъл. Ама така на крак не бива…

Странни бяха отношенията ни с тоя човек. Почти след всяка среща я със спречкване се разделяхме, я с някоя неприятна дума, но нито той ме пропъждаше, нито аз преставах да го диря. Че не съм му мил и драг — нямаше съмнение. От своя страна, и той усещаше, че не го долюбвам. Въпреки това не мога да кажа, че изпитвахме неудоволствие, като се видим. Може би ни беше приятно да се дразним взаимно, може друга неосъзната от двама ни причина да съществуваше за подмолното ни привличане. И затова нека не ти се види чудно, че хем не се обичахме, хем на странични хора изглеждахме близки. Струва ми се, че приличахме на съпартийци, които хранят лична вражда. Враждата си е вражда, но и двамата сме членове на една партия и в нейно име не само ще се търпим, ами ще се и подкрепяме за голямото дело. А какво беше общото ни дело с Пазаити освен Зоица? Защото както аз знаех за козните му, така и той бе научил за моето влюбване. Ще речеш, дебнали сме се, имали сме нужда да се държим под око — това е било голямото ни дело. Вярно е, но не е единствено.

Инак за малки дела аз често опирах до него. Работа ми намираше. Но все нещо временно. За една седмица акорд, за месец-два да замествам някого и тъй нататък. Сякаш нарочно ми сочеше такива места, че да не му изчезвам от погледа и пак да се върна при него. А лично той за нищо не ме използваше. Два-три пъти ме е пращал да отнеса писма до негови контрагенти, но това е дреболия. И все пак усещах, че ме пази за нещо важно, както измамник-картоиграч крие в ръкава си туз, за да го измъкне в решителния момент. Само че до такъв момент не стигнахме с Пазаити…