Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

В едно наше село имам приятел, Кольо, и много пъти той ми се е хвалил. Щом вляза в едно стадо, вика, одма намирам най-добрата овца, хващам я и ти я заколвам. Та и аз като него ще кажа. Щом вляза в някое помещение с жени, незабавно откривам най-хубавата, ако ще да се е затулила в кьошето. Приближавам я, усуквам се, но нямам намерение да я коля. Намеренията са ми други…

Така се случи и оная вечер. Още от прага на хола зърнах красива дама и прошепнах на домакинята да ни запознае.

— О, разбира се! — възклицава тя. — Приятелки сме! Набито око имаш! — Води ме и казва: — Искам да ти представя, Моника, домнул Думитре Попеску. Наш доверен приятел и доколкото знам, свободен кавалер.

Това ми стига на мен. Започнах да я ухажвам. Но на втората минута разбрах, че Моника не е от лесните. Държи се като френска маркиза, деликатна във всяко отношение. Не че е непревземаема, ама такава ще изхаби сума ти време и пари. С пари разполагах тогава, но ми беше досадно да пилея време за дълги обсади. А Моника ще иска обеди, вечери, разтакаване по срещи, приказки, докато й докоснеш малкото пръстле. Обаче аз не се отдръпвам, въртя се наблизо, обслужвам я, защото дамата горда, сама до бюфета не припарва. Раци с майонеза й нося, пресносола есетра, чер хайвер, шампанско й наливам. И чакам да почнат танците.

Обаче и там не потръгна особено. Заради роклята на Моника. То не бе нормална дреха, а сякаш в усмирителна риза я омотали. Тясна, тясна — как я навлича не знам, сигурно с вазелин си маже хълбоците. И дълга до глезените. С тая рокля Моника ситни като японка и не й е много до танци. А отпред закопчана може би с петдесет ситни копчета. Все пак пуснахме се в едно танго, обгърнах й аз талията и като продума госпожицата нещо извинително за неудобната си дреха, аз й прошушнах на ухото:

— Тая рокля, Моника, вероятно се облича за десет минути, а се съблича за петнайсет. Проверявали ли сте?

— Вярно. Бавно си свалям дрехите — отвърна тя двусмислено и ме върна на изходни позиции.

Оттеглихме се от танците и по едно време забелязах, че Моника гледа тревожно. Замисля се, колебае се, неспокойна. И изведнъж ми вика:

— Благодаря ви за компанията, господин Попеску. Веднага трябва да се прибирам. Ангажимент имам вкъщи.

— Обадете се по телефона — предлагам.

— Не! — вика. — Налага се лично да свърша работата.

— Ще ви изпратя — жертвам се аз заради нея. — Без вас тук ще ми е скучно…

Донесе й слугата някаква пелеринка, взех си аз бомбето, тюхка се домакинята, че тъй рано си тръгваме и заговорнически ми се усмихва. „Как успя толкоз скоро?!“ — иска да ми рече.

Излязохме, забърза енергично дамата по тротоара. Повървяхме така и тя в паника вика:

— Незабавно ми трябва такси!