Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Не се бой! — другарски го успокоявам. — Няма да те урочасам!
— Да дойдеш утре да си поринеш, че за резил ще те направя в кафенето.
Отмина ме и докато отключваше вратата, чух да мърмори:
— Ей, див народ! Сере, къде му падне, после за европейци искаме да минаваме! Как се родих тук! Защо не се махна завинаги!…
Сигурно и за нещо друго му беше криво. А аз полека-лека се прибрах в квартирата.
Ти май се смути одеве, като чу моето откритие — закона за посирането. Вярно, него публично го премълчават, ама знаеш ли какво забелязах по всичките земи, където съм бил. Като се съберат по-близки хора и зачекнат някак тая тема, оказва се — всеки познава деликатния закон. И щом се уверят, че без изключение са го изпитвали в живота си, един през друг почват да разказват как се е проявил законът в отделния им случай. С доста подробности. Кой роптае срещу природата, кой се хвали с волята си…
Наближавам вече последните дни от пребиваването ми в Пирея. Но преди да стигна до тях, искам малко да си отдъхна, сили да събера. И затова ще ти кажа още нещо за въпросния закон. Пък ти ако ще се присмиваш, сега се смей, защото после няма да ми е до усмивки…
Помниш ли я Моника? Моята възлюбена от Букурещ, дето ходихме с нея в ресторант „Лидо“, келнерът ми предлагаше супа от великденска костенурка, пък аз го праснах с менюто по главата. Много бяхме привързани един към друг, но чуй как се запознахме с нея.
Бях канен на соаре в една богата къща. Домакините бяха любители, включвах ги в каре за покер, но много не съм ги обирал. Затова ме уважаваха. Не помня имаше ли повод за събирането, но пари доста се бяха пръснали — обилен бюфет и тънка пиячка, танци и всякакви светски забави…
В едно наше село имам приятел, Кольо, и много пъти той ми се е хвалил. Щом вляза в едно стадо, вика, одма намирам най-добрата овца, хващам я и ти я заколвам. Та и аз като него ще кажа. Щом вляза в някое помещение с жени, незабавно откривам най-хубавата, ако ще да се е затулила в кьошето. Приближавам я, усуквам се, но нямам намерение да я коля. Намеренията са ми други…
Така се случи и оная вечер. Още от прага на хола зърнах красива дама и прошепнах на домакинята да ни запознае.
— О, разбира се! — възклицава тя. — Приятелки сме! Набито око имаш! — Води ме и казва: — Искам да ти представя, Моника, домнул Думитре Попеску. Наш доверен приятел и доколкото знам, свободен кавалер.
Това ми стига на мен. Започнах да я ухажвам. Но на втората минута разбрах, че Моника не е от лесните. Държи се като френска маркиза, деликатна във всяко отношение. Не че е непревземаема, ама такава ще изхаби сума ти време и пари. С пари разполагах тогава, но ми беше досадно да пилея време за дълги обсади. А Моника ще иска обеди, вечери, разтакаване по срещи, приказки, докато й докоснеш малкото пръстле. Обаче аз не се отдръпвам, въртя се наблизо, обслужвам я, защото дамата горда, сама до бюфета не припарва. Раци с майонеза й нося, пресносола есетра, чер хайвер, шампанско й наливам. И чакам да почнат танците.
Обаче и там не потръгна особено. Заради роклята на Моника. То не бе нормална дреха, а сякаш в усмирителна риза я омотали. Тясна, тясна — как я навлича не знам, сигурно с вазелин си маже хълбоците. И дълга до глезените. С тая рокля Моника ситни като японка и не й е много до танци. А отпред закопчана може би с петдесет ситни копчета. Все пак пуснахме се в едно танго, обгърнах й аз талията и като продума госпожицата нещо извинително за неудобната си дреха, аз й прошушнах на ухото:
— Тая рокля, Моника, вероятно се облича за десет минути, а се съблича за петнайсет. Проверявали ли сте?
— Вярно. Бавно си свалям дрехите — отвърна тя двусмислено и ме върна на изходни позиции.
Оттеглихме се от танците и по едно време забелязах, че Моника гледа тревожно. Замисля се, колебае се, неспокойна. И изведнъж ми вика:
— Благодаря ви за компанията, господин Попеску. Веднага трябва да се прибирам. Ангажимент имам вкъщи.
— Обадете се по телефона — предлагам.
— Не! — вика. — Налага се лично да свърша работата.
— Ще ви изпратя — жертвам се аз заради нея. — Без вас тук ще ми е скучно…
Донесе й слугата някаква пелеринка, взех си аз бомбето, тюхка се домакинята, че тъй рано си тръгваме и заговорнически ми се усмихва. „Как успя толкоз скоро?!“ — иска да ми рече.
Излязохме, забърза енергично дамата по тротоара. Повървяхме така и тя в паника вика:
— Незабавно ми трябва такси!