Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Огледах бравата на входната му врата — нищо особено. Имаше един табладжия, познат от кафенето, беше шлосер в пристанищната работилница. Завъртях се край него и тайно приспособих ключ, направих си и четири шперца с различна големина. За всеки случай. Не знаех заключва ли Пазаити вътрешните врати. Въоръжих се и със стоманено лостче — ще къртя, ако се наложи.

И тръгнах да крада. Човек бях убивал, но до тоя момент не ми се беше случвало в чужд дом да прониквам. В квартирата още, докато за последно оглеждах шперцовете, коремът ми се сви на топка от притеснение. Все едно питон съм глътнал и той се е сплел на кълбо в мен. Ами ако ме видят? Ами ако Пазаити се върне ненадейно? Ами ако е легнал да спи и се заварим очи в очи? Но вървя, вървя, шмугнах се в двора и по пътеката — право на бравата се лепнах. Щрак-щрак! Щрак-щрак! — струва ми се, че цялата махала чува, а ръцете ми потни и непослушни. Хеле обърнах езичето, отключи се. Ами сега! Господи, помагай! Скръ-ъ-ц! — изскриптя вратата, все едно банциг ми преряза червата. Мушнах се през пролуката, затворих. И леко, леко на пръсти минах по един коридор, ориентирам се откъде ще се влиза в складчето. От насрещната стая ще е. А то едно дюшеме разнебитено, всяка дъска на свой глас скимучи, все едно по гърба на живи твари стъпвам. И всеки миг ще ми ухапят ходилата. От входната врата, докато прекося коридора и стаята — цял плувнах в пот. Ризата ми залепна на плешките.

Намерих вратичката — отворена. Слизам по стълбата, постоях малко да ми привикнат очите със сумрака — ето го входът за кантората. Той обаче запрян добре. Вадя шперцовете, взех да бърникам в ключалката. Не ще и не ще! И в тоя миг значи питонът в корема ми се пробуди. Размърда туловище, раздипли пръстени и тръгна да търси изход. Надолу върви! Хапе, гризе, напъва червата — умрях, ще ме довърши отвътре! Напредва той с болки страшни и глухо къркорене. Едно спасение има — час по-скоро да се измъква от мен, че да рахатясам! Направо казано, люти колики ме свиха и диария неудържима. И до ден-днешен не съм сигурен дали от една скапана хамсия беше, дето я ядох на обед, или от страх ми се случи това нещо. По-скоро от страх ще да е било. Ненапразно казват хората за някого, че от страх се насрал…