Kолеж за магьосници
- Автор: Гросман Лев
- Серия: The Magicians #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9789546859341
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Kолеж за магьосници». Краткое содержание книги:
Mодерен фентъзи роман за настоящи и пораснали фенове.
Пъблишърс Уийкли
Куентин Колдуотър живее тъжен, меланхоличен живот. Макар и пълен отличник, той е нещастен. Единствената му мания е поредица от фентъзи книги за вълшебната страна Филория. Обсебен от приключенията и от магията на измислената страна, той препрочита книгите отново и отново.
Съкровеното му желание е не да кандидатства в университета Принстън, където е ясно, че ще приемат гений като него, а поне за миг да надзърне в света на Филория.
В един преломен ден Куентин попада на укрито с магия място в Ню Йорк, където времето тече по различен начин и където съществува... колежът по магия Брейкбилс. Макар колежът да не е Филория, той дава на Куентин възможност да учи магия и да прави заклинания – нещо, за което винаги е мечтал.
Оказва се, че магията не е лесна работа – мъчителни упражнения, заклинания на старохоландски и келтски, тежки предизвикателства, пътешествие по въздух до Южния полюс... Много скоро Куентин открива, че все още жадува за вълшебната страна от любимите си книги.
— Ами една речна нимфа ни подари рог. Вълшебен, струва ми се. А после една голяма буболечка — май беше богомолка и се возеше в карета — стреля по мен с лък и за малко да ме улучи.
Вероятно не биваше да дрънка толкова, но кое по-напред да премълчи? Пък и общуването с Хамбълдръм не водеше до умствено обогатяване. Само че Фарвъл не изглеждаше объркан или развълнуван, а кимна с разбиране. Шимпанзето дойде да постави свещ на масата им и да донесе по още една бира — почерпка от заведението.
— Момчета, вие да не работите за Наблюдателката? — изтърси Пени. — Тъй де, под секрет? Примерно, ако не ви се иска, но трябва…
— Леле, леле — възкликна Фарвъл и се спогледа с бармана.
— Ами, да речем… но хайде да не речем. Леле, леле.
Като олицетворение на болест по дърветата, брезичката провеси клонки и зелените листенца затрепкаха тревожно.
— Обичам мед с лавандулов привкус — отбеляза Хамбълдръм ни в клин, ни в ръкав.
Фарвъл обви крехки вейки около чашата си и наля малко бира в гърлото си. След видима борба тържествено поде:
— Млади човеко, в известен смисъл предположението ти е вярно. Ние не я обичаме и не работим за нея, ала тя ни е взела страха. С всички ни е така. Обаче все още не е успяла да спре хода на времето. — То погледна влажната здрачна гора през отворената врата, сякаш да се увери, че още си е там. — Ала как само копнее! Понякога я виждаме отдалеч. Върви през гората. Изгубила си е пръчицата, казват, но скоро ще я намери или ще си измайстори нова. А после какво? Можете ли да си представите този вечен залез? Всичко ще се обърка. Без граници, които да ги разделят, дневните и нощните животни ще си обявят война. Гората ще погине. Аленото ще се обезличи, слънцето ще побледнее като луната.
— Аз мислех, че Вещицата е мъртва — обади се Алис. — Нали Чатуинови я убиват.
Значи е слушала. Как бе възможно да звучи толкова спокойна? Фарвъл и барманът отново се спогледаха.
— Е, и тъй може да е. Това беше отдавна, а ние сме далеко от столицата. Само че овните от много години не са се вестявали, а в провинцията "живи" и "мъртви" не са прости понятия. Особено когато иде реч за вещици. Да не говорим, че са я виждали! Хамбълдръм я е виждал. Стройна била, че и забулена.
— Чухме я — добави Пени, вписвайки се в духа на предишното изказване. — Часовник чухме да тиктака в дъбравата.
Мечокът само кокореше очички в чашката с ракия.
— Наблюдателката, значи — нетърпеливо рече Пени. — А дали не можем, такова, да ви помогнем?
Внезапно Куентин се почувства страшно уморен. Алкохолът, който до този момент му действаше като стимулант, без предупреждение стана приспивателно. Времето за умуване и без друго беше отминало. Брезичката явно захапваше стръвта им или пък те захапваха нейната. И ей го на, приключението. Някога това бе най-пламенната му надежда. Защо сега съблазните на Филория му се струваха толкова нескопосани и нежелани? Защо протегнатите й ръце бяха тъй недодялани?
Мислеше, че това чувство е останало в Бруклин или поне в "Брейкбилс". Ами ако кух е бил не той, а Филория?
Отиде до тоалетната, като на излизане от сепарето неволно се отърка в дращещото руно на Хамбълдръм. Когато се върна, Пени бе заел мястото му. Куентин седна на неговото. Ех, защо нямаха наркотици! Да се надрусаш във Филория върхът на сладоледа! Елиът се беше преместил на бара и си бъбреше с рогатия блондин.
— Тази земя — Фарвъл се приведе съзаклятнически над масата, приканвайки останалите да сторят същото — се нуждае от царе и царици. Троновете в замъка Беловръх твърде отдавна са празни, а само синове и дъщери на Земята могат да ги заемат. От вашия човешки род. Но… единствено храбрите по сърце имат шанс да ги спечелят, нали разбирате. Само най-сърцатите.
Фарвъл беше на път да пусне вискозна сълза от мъзга. Куентин практически би могъл да изрецитира репликите му.
— С какво точно е свързано това? — поинтересува се Джош с престорен скептицизъм. — За спечелването говоря.
Фарвъл разясни, че е свързано с отиване до една опасна руина, наречена Гробницата на Амбра. Някъде в гробницата се намирала корона, сребърна корона, която преди векове красяла челото на благородния цар Мартин. Ако придобиели короната и я занесели в замъка Беловръх, тогава можели да заемат троновете — поне четирима, де — можели да станат царе и царици на Филория и завинаги да отстранят заплахата, която представлявала Наблюдателката. Само че нямало да бъде лесно.
— Безусловно ли ни е притрябвала короната? — попита Елиът. — Иначе няма ли да стане?