Kолеж за магьосници

— Уха! — възкликна Джанет. — Биваше си я буболечката!

Денят клонеше към заник. Никой не си признаваше, че е уплашен, затова им оставаше единствено да се правят на ядосани. Ако не си заминеха в скоро време, трябваше да си устроят бивак, което не бе добра идея, ако разни великански богомолки им бяха взели мерника. Не владееха в достатъчна степен медицинска магия, за да излекуват нечии пронизани тънки черва. И в каква политическа вражда се бяха набутали? Богомолки и бикове, нимфи и вещици: кои бяха добрите и кои лошите? Бозайници срещу насекоми? Нервите на Куентин бяха съсипани и той непрекъснато докосваше стомаха си, където стрелата за малко да го прониже. Новите планински ботуши му убиваха ужасно, да не говорим, че единият му чорап беше мокър. Уф, представяше си как между пръстите му никне плесен! Нимфата бе казала, че това не е тяхна война. Може би трябваше да я послушат?

Пени и Анаис най-непреклонно се противяха на завръщането им. Какво щяло да стане, ако Чатуинови се бяха отказали след първото препятствие? Те не били ли чели романи? Винаги имало трудна част, за която после ги чакала отплата. Кои били добрите? Ами че те самите! А добрите винаги оцеляват.

— Събудете се! — скастри ги Алис. — Това не ви е роман! Тук ни се случва гадория след гадория. Можеше да умре човек! — Явно говореше за Куентин, ала не желаеше да назове името му.

— Може би Хелън Чатуин е била права и не следва да сме тук — измъдри Ричард.

— Не схващате, нали? — Джанет ги прикова с поглед. — Началото винаги е объркващо. Положението ще се изясни с течение на времето. Просто трябва да упорстваме. Ако си тръгнем сега и се върнем след петстотин години, всичко ще започне отново.

Куентин гледаше ту едната, ту другата: хладната и практична Алис, вихрената и безразсъдна Джанет. Обърна се към Анаис да я пита какво разстояние според нея са изминали, базирайки се на легендата, че европейците повече ги разбират тия неща, и забеляза, че само той не е зяпнал отдясно. Сред сумрачните дървета се белееше най-странното нещо на света.

Една тънка бреза целеустремено крачеше през гората. Около метър над земята стволът й се разклоняваше в два крака. Горните й клонки чат-пат закачаха короните на другите дървета.

Без да проронят думица, я последваха. Брезата не ги поздрави, ала за момент клоните й се огънаха в тяхна посока, сякаш поглеждаха през рамо. В тишината краката й скърцаха като люлеещ се стол. Куентин остана с впечатлението, че тя умишлено ги игнорира.

След като първият петминутен захлас се разсея, стана неудобно да вървят по петите на някакво си надменно дърво, обаче не се отказаха. Тази чудесия щеше да им покаже къде е тяхното място в картинката, независимо дали иска, или не.

Джанет държеше под око Пени и му шъткаше, щом той понечеше да гъкне.

— Нека брезата направи първия ход — прошепна му тя.