Kолеж за магьосници

Беше едва призори. Тревата бе посипана с бледа роса. Ни звук, ни стон. Хълмът изписваше чиста изумрудена синусоида* на фона на просветляващото небе.

[* Синус е една от тригонометричните функции. Графиката на функцията се нарича синусоида. — Бел.ред.]

Спряха на стотина метра — окаяни и неизкъпани — за да се окопитят. Утринта бе мразовита. Куентин разтърка длани и опита заклинание за топлина, което го остави трескав и леко замаян. Искаше му се само да стои тук и да гледа розовеенето на зората.

Формата на бърдото зачегърта дълбоко в паметта му. Сети се за височинката, която виждаха в онова омагьосано огледало в "Брейкбилс". Май бе същата. Но, от друга страна, си беше просто поредният хълм.

— Да няма недоразумения — спокойно казваше Елиът на водачите. — Нарича се Гробницата на Амбра, но Амбра не е погребана вътре. И не е мъртва.

Колкото по-дълбоко навлизаха във Филория, толкова повече Куентин се тресеше от нерви, а Елиът, обратно, ставаше по-уверен.

— Всяка епоха намира приложение на това място — отговаряше Фен. — Рудник, крепост, ковчежница, затвор, гробница.

— Значи сте били тук и преди? — поинтересува се Анаис. — Имам предвид вътре?

Фен поклати глава.

— Вътре не. Но сме влизали в стотици подобни съоръжения.

— Само че короната е в тукашното. А как точно се е озовала там?

Куентин също се беше питал. Хрумвало му бе, че щом короната е била на Мартин, може би той се е скрил тук. Може би е загинал тук.

— Короната е вътре — сопна им се Динт и нетърпеливо развя пелерината си. — Влизаме и я взимаме. Стига въпроси.

Алис стоеше много близо до Куентин. Изглеждаше дребничка, притихнала и студена.

— Куентин, не ми се влиза вътре — пророни тя, без да го поглежда.

През изминалата седмица Куентин бе отделил буквално часове да фантазира какво ще каже на Алис, ако тя отново му проговори. Ала всички грижливо запланувани речи станаха на пух и прах от звука от нейния глас. Няма да й се обяснява с реч. Много по-лесно бе да си гневен. Така се чувстваше силен, въпреки че (и противоречието с нищо не намаляваше гнева му) се сърдеше само защото се намираше в адски неизгодно положение.

— Иди си у вас — каза й той.

Как можа да го изтърси? Нямаше време да се поправи, защото някой тичаше към тях. Шантавото беше, че двете същества пробягаха разстоянието от сто метра по росната трева за цяла минута. Чак беше смешно. Не бяха хора, не спадаха към един и същи вид, но и двете бяха сладки. Едното представляваше огромен заек със сивкавокафява козина, висок към метър и двайсет и също толкова широк. Подскачаше решително към тях, присвил назад дългите си уши. Другото приличаше повече на пор — или на мангуста? На невестулка?