Kолеж за магьосници

— Сега пък сме прекалено навлечени — констатира Елиът и с отвращение захвърли направените си на вързоп кожух и вълнени ръкавици.

Просто оставиха зимното си облекло на мократа трева, защото никой не измисли по-разумна алтернатива, и напълниха манерките си от потока. От нимфата нямаше и следа. Колко ли време бе изминало от последното им посещение? Назад във времето ли се бяха върнали? Това същото приключение ли беше, или започваха ново?

По-надолу имаше железен мост, а оттатък моста започваше широка пътека, осеяна с листа и борови иглички — този път истинска пътека. Кафява сърничка излезе от гората и всички се съгласиха, че в погледа й се чете необикновена разсъдливост, но ако животинката можеше да говори, то тя отказа да го направи с тях. Опитаха да я последват — може би ги водеше някъде (дали не беше пратеник на Амбра и Умбра?), но тя препусна с подскоци като най-обикновена сърничка. А гората сякаш край нямаше. Чат-пат слънцето стрелваше по някой прашен лъч между дърветата и пак се покриваше. Взе да ги застига униние, като екскурзианти, на които им се е провалил пикникът. Колчем някоя птичка кацаше на някой клон за повече от две секунди, Джош викаше "Тази е" или "Май иска да ни каже нещо", а накрая мина на "Тъпанар смотан, к'во си ми кацнал над главата, бе?".

— Поне Наблюдателката не се е показала — изпуфтя Елиът.

— Ако предишния път въобще е била тя. Май я срещаха в първата книга, а? — попита Джош.

— Да бе, да. — Елиът беше събрал шепа жълъди и пътьом замерваше дърветата. — Но тука нещо не ми се връзва. Не ми е ясно защо нимфата не бързаше да ни проводи при Амбра и Умбра. Много са напористи тия овни. Интересно доколко повествованието на Пловър е правдиво.

— Ако войната между овните и Наблюдателката още тлее, ние сме на тяхна страна — отсече Алис.

— Ако поискат да застанем на тяхна страна, те ще ни намерят — изпророкува Пени с оцъклени очи и екстатична увереност. — По този въпрос няма какво да се страхуваме.

Никой не му отговори. Беше пределно ясно, че срещата с наядата е докарала Пени до благоговейно състояние.

— Пазете се, пазете се! — изкрещя Ричард.

За едната бройка да не чуят тропота на копита по меката пръст. Хвърлиха се от двете страни на пътя. Карета с черен герб, теглена от два коня, премина покрай тях в пълен галоп. Кочияшът беше увит в черен плащ. Той — тя? — забави конете и спря на трийсетина метра от тях.

— Интригата се завързва — иронично отбеляза Елиът.

Ех, крайно време беше нещо да се случи. Куентин, Джанет и Анаис дръзко тръгнаха нататък, съревновавайки се кой ще бъде най-печен. Със сегашната си душевна настройка Куентин като нищо би почукал по затворените капаци на прозорчетата, но вместо това поотстъпи назад. Другите — също. Черната карета злокобно напомняше катафалка. От нея се разнесе приглушен глас:

— Носят ли Роговете?

Въпросът очевидно бе отправен към кочияша, който разполагаше с по-добър изглед от капрата си. Ако е имало отговор, те не го чуха.