Kолеж за магьосници
- Автор: Гросман Лев
- Серия: The Magicians #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9789546859341
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Kолеж за магьосници». Краткое содержание книги:
Mодерен фентъзи роман за настоящи и пораснали фенове.
Пъблишърс Уийкли
Куентин Колдуотър живее тъжен, меланхоличен живот. Макар и пълен отличник, той е нещастен. Единствената му мания е поредица от фентъзи книги за вълшебната страна Филория. Обсебен от приключенията и от магията на измислената страна, той препрочита книгите отново и отново.
Съкровеното му желание е не да кандидатства в университета Принстън, където е ясно, че ще приемат гений като него, а поне за миг да надзърне в света на Филория.
В един преломен ден Куентин попада на укрито с магия място в Ню Йорк, където времето тече по различен начин и където съществува... колежът по магия Брейкбилс. Макар колежът да не е Филория, той дава на Куентин възможност да учи магия и да прави заклинания – нещо, за което винаги е мечтал.
Оказва се, че магията не е лесна работа – мъчителни упражнения, заклинания на старохоландски и келтски, тежки предизвикателства, пътешествие по въздух до Южния полюс... Много скоро Куентин открива, че все още жадува за вълшебната страна от любимите си книги.
Другите блестяха с мълчанието си или пък приказваха тихичко помежду си, правейки се, че не забелязват как Куентин общува с пиян приказен мечок. От съседната маса Елиът го стрелкаше с предупредителни погледи.
Ха, Елиът да си гледа работата. Той какво, да не мислеше, че му е лесно? Хамбълдръмовите интереси бяха доста ограничени, но където ги имаше, достигаха дълбочината на планински дефилета. Куентин помнеше какво е да си гъска, но чак сега осъзна, че по същество животните са големи досадници. Като бозайник, прекарващ няколко месеца в зимен сън, Хамбълдръм беше изтънко запознат с пещерната геология. Станеше ли дума за мед, той бе по-изтънчен и от най-префинения гастроном.
— И така — Куентин безизразно прекъсна словото му върху убождането от жилото на карниоланската медоносна пчела — Apis mellifera carnica, сравнено с това на малко по-лесно възбудимата немска медоносна пчела — Apis mellifera mellifera, известна още като черна пчела. — Само за протокола: това нали е Филория?
Лекцията спря. Масивното чело на Хамбълдръм се набръчка в изразителен еквивалент на човешкото объркване.
— Какво, Куентин?
— Страната, в която се намираме. Нали се казва Филория?
Ушите на Хамбълдръм потрепнаха. Бяха невъзможно сладки и пухкави уши — само да ги погалиш.
— Филория — предпазливо издума мечокът. — Чувал съм я тази дума. — Все едно изпитваха Хамбълдръм на черната дъска и той не можеше да прецени дали учителката нарочно не му е задала подвеждащ въпрос.
— Нали сме тук? Във Филория?
— Май… някога е било.
— А сега как й казвате? — ласкаво попита Куентин.
— Не. Не. Чакай… — Хамбълдръм вдигна лапата си, за да помоли за тишина, и Куентин изпита мъничко състрадание. Този огромен космат идиот се опитваше да мисли. — Да, точно така. Това е Филория. Или май беше Лория? Лория ли беше?
— Трябва да е Филория — обади се Пени от съседната маса.
— Лория е злата страна. Отвъд източните планини. Как така не знаете къде живеете? Не е като да няма разлика между добро и зло. — Муцуната на Хамбълдръм се тресеше. — Филория май е някъде другаде.
— Само че това определено не е Лория — настоя Пени.
— Виж сега, кой от двама ви е говорещата мечка? — изрепчи му се Куентин. — Ти ли си? Ти мечок ли си, бе, задръстеняк? Затваряй си плювалника!
Слънцето беше залязло и в бара влязоха няколко нови същества. Три бобъра си пийваха кафе в компанията на един тлъст стар щурец. Самотната бяла коза в ъгъла сърбаше жълтеникаво вино от паничка. Строен, наглед срамежлив блондин с рога седна на бара. Носеше кръгли очила, а долната част на тялото му беше покрита с буйна козина. Все едно бе оживяла картина на Шагал*.
[* Марк Шагал художник от еврейски произход (1887-1985 г.). Един от предшествениците на сюрреализма. — Бел.ред.]
Ханът се понапълни и мрачното семейство стана да си ходи. Къде ли? Какви ли тайни отнасяха със себе си? Куентин не беше мярнал село наблизо. Жената с елегантно издълженото лице отвори вратата и чак тогава той забеляза, че дясната й ръка е ампутирана над лакътя.
След още един рунд с ракия и добродушни закачки с Хамбълдръм малката брезова фиданка излезе от скривалището си и пое към тях. По краката коренище бяха полепнали буци пръст.
— Аз съм Фарвъл — бодро изчурулика тя.
В книгите за Филория се срещаха говорещи дървета, но Пловър никога не ги описваше точно. Фарвъл говореше през страничен разрез в кората си, сякаш оставен от клин. Тънки клонки, обсипани с шумолящи зелени листенца, приблизително очертаваха очи и нос.
— Ще ме прощавате, че проявих грубост и не ви проговорих, бях се смутил. Толкоз рядко срещам чуждоземни пътешественици. — Фарвъл си беше донесъл столче от бара и сега криво-ляво седна. — Какво ви води тъдява, човешки момчета?
Най-сетне. Следващото ниво.
— О-о, не зная — заувърта го Куентин и небрежно махна с ръка над ръба на сепарето. Очевидно той изпъкваше като естествения лидер на групата и специалист по контактите. Барманът също седна при тях, сменен на поста си от шимпанзе с достолепна осанка и кучешко лице. — Любопитство, навярно. Намерихме едно копче… като го натиснем, пътуваме между световете… А пък на Земята ни беше адски кофти и просто… дойдохме тук. Да поразгледаме, да го ударим на живот… такива ми ти работи.
Уф, звучеше неубедително дори за човек, прекалил с чашката. Чак Джанет го погледна разтревожено. Олеле, дано Алис не е слушала. Усмихна се вяло, мъчейки се да изглежда като отракан пич.
— Разбира се, разбира се — приятелски изгука Фарвъл. — А досега какво видяхте?
Барманът, седнал на един бамбуков стол с лице към облегалката, не откъсваше поглед от Куентин.