Kолеж за магьосници

Барманът имаше отегчена брадясала физиономия и носеше старомодна черна униформа с много пиринчени копчета. Бавно лъскаше с бял пешкир чашите — типична барманска поза от незапомнени времена. Иначе помещението беше празно, с изключение на голям кафяв мечок с жилетка, който се бе свил на две в голямото здраво кресло в ъгъла. Не беше ясно дали е в съзнание.

Ричард бе донесъл няколко златни фишека с надеждата, че те ще послужат като универсална валута. Барманът прие един фишек без възражение, опитно го претегли в дланта си и им върна ресто: четири продупчени монети с ликове на хора и животни. Наля им пиво в калаени канчета.

— Наздраве. — Куентин лисна течността в гърлото си — горчива, газирана, алкохолна — определено бира. Тя приповдигна самочувствието му.

— Мечокът май не е препариран — възбудено прошепна Джош. — Мяза ми на истински!

— Да го черпим една бира — предложи Куентин.

— Заспал е. Освен това не изглежда дружелюбен.

— Бирата разнежва сърцето — напористо заяви Куентин. Чувстваше се силен. — Нищо чудно да се окаже следващата нишка. Бихме могли да си поприказваме с него.

— За какво?

— Да се ориентираме горе-долу в обстановката. Тъй де, за какво сме дошли?

Ричард и Анаис не бяха докоснали бирите си. Куентин отпи юнашки, за да им направи напук.

— Ще играем на сигурно — отвърна Ричард. — Придържаме се строго към разузнаване. Избягваме всякакви ненужни контакти.

— Майтапиш се. Във Филория сме, а не искаш да разговаряш с никого?

— Абсолютно. — Ричард звучеше потресен, направо потресен от самата мисъл. — Влязохме в съприкосновение с друга плоскост на битието. Нима това не ти е достатъчно?

— Всъщност не. Днес една богомолка се опита да ме убие и бих желал да знам защо.

В сегашното си настроение Куентин бе готов на всичко за хубава препирня.

— Барман — провикна се той. — Една биричка за приятелчето ей там.

Мъжът в униформата кимна изнурено.

Стана ясно, че мечокът пиел само прасковена ракия, фини чашки, големи колкото напръстник. С това грамадно туловище, разсъждаваше Куентин, като нищо може да излочи цяла дамаджана. След две-три почерпки мечокът бавно се примъкна към тях, повлякъл креслото, което единствено можеше да издържи тежестта му. Казваше се Хамбълдръм и беше изключително скромен. Обясни с гръмовно боботене, че бил кафява мечка, разнородност, доста по-едра от черната, но много по-малка от могъщата гризли, също разновидност на кафявата. Хамбълдръм периодически натъртваше, че въпросът не бил само в размера.

— Не е важно да си най-големият — съгласи се Куентин, с когото се бяха побратимили. Сега пиеше от канчето на Ричард, тъй като бе свършил своето. — Има други начини да бъдеш добра мечка.

Хамбълдръм ентусиазирано закима с глава.

— О, да. О, да. Аз съм добра мечка. Не съм искал да кажа, че съм лоша мечка. Аз съм добра мечка. Зачитам териториите. Аз съм богобоязлива мечка. — Грамаданската лапа на Хамбълдръм се стовари върху масата с ужасяваща сила, а черната му муцуна се приближи на сантиметри от Куентиновия нос. — Богобоязлива.