Хайка за вълци

Иван Шибилев напразно се опитваше да им доказва, че обвиненията им са съвсем неоснователни и оскърбителни за него, че криво или право, гледа на черковните икони като на изкуство, а не като на средство за религиозна пропаганда. Колкото до личните му работи и интимния му живот, никой няма право да се меси в тях, защото никой не може да направлява чувствата и вкусовете на хората. С това заключение Иван Шибилев отхвърли всичките им доводи за вината, която му се вменява, а за самокритика, каквато очакваха от него, и през ум не му мина да си направи. Изпратиха го още по-студено, отколкото го бяха посрещнали. Същата вечер научи от поп Енчо, че председателят на съвета Стою Бараков предал предния ден иконата на Стоян Кралев. Минал да види уж как е ремонтирана черквата, загледал се в иконата, откачил я и я отнесъл начаса.

Късно следобед на следния ден съседът на Иван Шибилев му каза, че щели да горят „иконите“. Иван Шибилев четеше някаква книга на пруста, захвърли я и тръгна към черквата. Този ден и аз се случих в село и научих за събитието от него, като се срещнахме случайно на улицата. Той беше много развълнуван, хвана ме за ръка и ме поведе към черквата. В двора се бяха събрали вече доста хора, предимно младежи и девойки, които, както се разбра отпосле, Стоян Кралев бе повикал, за да присъствуват на изгарянето. Самият Стоян Кралев не се виждаше сред хората, нямаше го и в черквата, където ние с Иван Шибилев влязохме. Вратата бе отворена, но вътре нямаше никой. От детството ми, когато учителите ни водеха в черква на големите празници, не бях влизал там и сега изпитвах особено чувство на неловкост и любопитство. Бях изненадан, че в черквата, която ми се стори малка като кутийка, не е тъй тягостно и мрачно, както си бях мислил, а тържествено светло и спокойно. И иконите не бяха тъй еднообразни и тъмни като опушени, каквито ги бях запомнил от детството, те излъчваха многобагрена, топла, галеща очите светлина, от лицата на светците бликаше живот. Имах чувството, че тези лица са ми познати и през очите им ме гледат очите на близки хора, които стоят сред позната среда. И наистина, колкото по-продължително ги гледах, толкова по-ясно ги разпознавах. Ето богът отец например, поставен по средата на иконостаса, бе дядо поп Енчо с бялата си благообразна брада, с вдигната за кръст суха ръка и златен нимб около главата, загледан пред себе си със строг и дори студено-проницателен поглед на фона на сребристозелени пшенични ниви, прорязани от кафявите ивици на пътищата. Вляво от бога отец, в образа на света Петка, покровителката на черквата, Иван Шибилев бе нарисувал майка си, на заден план с къщата и двора им, а сред двора два коня, вързани за каруца. Вдясно — Исус с малка, едва покарала брадичка и тънки мустаци, с широко отворени очи и удължено страдалческо лице, и то бе лицето на Илко Кралев от онова време, когато имаше каверни в белите дробове и се бореше със смъртта. И още много мъже, жени и младежи бяха нарисувани като светци и светици, все така ярко и жизнерадостно на фона на нашенския пейзаж. Между тях беше, разбира се, и Мона, една млада, нежна и усмихната мадона с леко присвити сини очи, в червена, силно драпирана роба, сложила в скута си малкия Исус, който бе копие на дъщеричката й, а тя пък — копие на самия художник.