Цялото кралско войнство

— Ще вечеряш ли с мен?

— Не, благодаря — отвърнах и продължих да зяпам ангелите.

— Понякога Джордж ги продава на улицата — обясни той, изливайки супата в тенджерка, — но с най-хубавите не му дава сърце да се раздели.

— Тези ли са най-хубавите?

— Да — каза Учения прокурор. И добави: — Много са красиви, нали?

— Да — казах, защото нямаше какво друго да кажа. После погледнах скулптора и попитах: — Не прави ли друго освен ангели? Например кученца или кукли?

— Прави само ангели. Поради това, което се е случило с него.

— А какво се е случило?

— Жена му — каза Учения прокурор и разбърка супата в тенджерката. — Заради нея прави ангели. Знаеш ли, те работили в цирка.

— Не, не знаех.

— Да, били въздушни акробати, така ги наричат. Тя изпълнявала полет на ангел. Имала големи бели криле, казва Джордж.

— Бели криле — обади се Джордж, само че хлябът в устата му пречеше, та излезе нещо като „беикие“; после размаха големите си ръце като криле и се засмя.

— Тя падала от високо и белите криле пърхали, като че летяла — продължи да обяснява търпеливо Учения прокурор.

— И един ден въжето се скъсва — подсказах аз.

— Нещо се повредило в апарата. Това се отразило много зле на Джордж.

— Интересно на нея как се е отразило?

Старият не оцени остроумието ми и продължи:

— Толкова зле му се отразило, че не можел повече да изпълнява своя номер.

— А какъв е бил неговият номер?

— Той бил човекът, когото обесват.

— Аха — казах и погледнах Джордж. Сега ми беше ясно защо имаше такъв врат. — Да не би и неговият апарат да се е развалил — задушил ли се е?

— Не — отвърна Учения прокурор, — той просто получил отвращение към работата си.

— Отвращение?

— Да, отвращение. Нещата стигнали дотам, че той вече не можел да упражнява нормално любимата си професия. Всяка нощ сънувал, че пада. И се напикавал в кревата като дете.

— Падам, падам — обади се Джордж, което прозвуча, като „паам, паам“, и пак се усмихна весело, без да престава да дъвче.

— Един ден, когато се качил на своята площадка с примка на шията, не могъл да скочи. Не могъл да се помръдне дори. Строполил се на площадката и се разплакал. Свалили го и го отнесли на ръце — обясняваше Учения прокурор. — Известно време след това бил напълно парализиран.

— Изглежда — казах, — професията на обесник му е станала отвратителна. Както ти правилно отбеляза.

— Бил напълно парализиран — повтори той, като и този път не оцени остроумието ми. — Без да има някаква физическа причина, ако… — той замълча — ако изобщо нещата могат да се обясняват с материята. Защото материалният свят — той несъмнено съществува и да се отрича съществуването му, би било богохулство — никога не може да бъде причина, той е само резултат, само следствие, той е глината под пръстите на грънчаря и ние… — Млъкна, пламъчето, което бе започнало да трепти трескаво във воднистите му очи, угасна, жестикулиращите ръце се отпуснаха надолу. Той се наведе над печката и разбърка супата. После продължи: — Болестта е била тук — и докосна с пръст челото си. — В душата му. Причината винаги е душата… повярвай ми… — Млъкна отново, поклати глава, погледна ме изпитателно и завърши тъжно: — Но ти няма да ме разбереш.