Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
При влизането ни той вдигна глава и каза:
— Свърши ми се хлябът.
— Нося ти — каза Учения прокурор и му подаде кафявия плик.
Джордж изпразни корите в едната от купите, после пъхна в устата си една кора и започна да я дъвче упорито и целенасочено. Беше среден на ръст, мускулест човек с врат като на бик и докато дъвчеше, жилите на врата му играеха плавно. Имаше руса, почти опадала коса, гладко, плоско лице и сини очи. Дъвчеше и гледаше в някаква точка право пред себе си.
— Защо прави това? — попитах аз.
— Работи един ангел.
— Аха — казах.
В това време Джордж се наведе над едната от купите и изплю в нея превърналия се в каша хляб. После сложи нова кора в устата си.
— Тук има един завършен — каза Учения прокурор и посочи към друг ъгъл на стаята, където бе подпряно друго парче шперплат. Отидох да го разгледам. Върху шперплата, от материал, подобен на маджун, бе изработен барелеф на ангел — с крила и падаща на дипли одежда.
— Този съхне сега — обясни Учения прокурор. — Когато изсъхне и се втвърди, той ще го оцвети. После ще го мине с шеллак. После ще боядиса свободната част от шперплата и ще изпише мото на нея.
— Голяма красота — казах.
— Той прави и статуи на ангели. Погледни. — И Учения прокурор отиде и отвори кухненския шкаф, в който на едната полица бяха наредени съдини, а на другата — цяла фаланга лъскави ангели.
Взех да разглеждам ангелите. В това време Учения прокурор извади от шкафа консерва супа, един хляб и бучка размекнато масло, занесе ги на масата в средата на стаята и запали едната от двете горелки на газовата печка в ъгъла.
— Ще вечеряш ли с мен?
— Не, благодаря — отвърнах и продължих да зяпам ангелите.
— Понякога Джордж ги продава на улицата — обясни той, изливайки супата в тенджерка, — но с най-хубавите не му дава сърце да се раздели.
— Тези ли са най-хубавите?
— Да — каза Учения прокурор. И добави: — Много са красиви, нали?
— Да — казах, защото нямаше какво друго да кажа. После погледнах скулптора и попитах: — Не прави ли друго освен ангели? Например кученца или кукли?
— Прави само ангели. Поради това, което се е случило с него.
— А какво се е случило?
— Жена му — каза Учения прокурор и разбърка супата в тенджерката. — Заради нея прави ангели. Знаеш ли, те работили в цирка.
— Не, не знаех.
— Да, били въздушни акробати, така ги наричат. Тя изпълнявала полет на ангел. Имала големи бели криле, казва Джордж.
— Бели криле — обади се Джордж, само че хлябът в устата му пречеше, та излезе нещо като „беикие“; после размаха големите си ръце като криле и се засмя.
— Тя падала от високо и белите криле пърхали, като че летяла — продължи да обяснява търпеливо Учения прокурор.
— И един ден въжето се скъсва — подсказах аз.
— Нещо се повредило в апарата. Това се отразило много зле на Джордж.
— Интересно на нея как се е отразило?
Старият не оцени остроумието ми и продължи:
— Толкова зле му се отразило, че не можел повече да изпълнява своя номер.
— А какъв е бил неговият номер?
— Той бил човекът, когото обесват.
— Аха — казах и погледнах Джордж. Сега ми беше ясно защо имаше такъв врат. — Да не би и неговият апарат да се е развалил — задушил ли се е?
— Не — отвърна Учения прокурор, — той просто получил отвращение към работата си.
— Отвращение?
— Да, отвращение. Нещата стигнали дотам, че той вече не можел да упражнява нормално любимата си професия. Всяка нощ сънувал, че пада. И се напикавал в кревата като дете.
— Падам, падам — обади се Джордж, което прозвуча, като „паам, паам“, и пак се усмихна весело, без да престава да дъвче.
— Един ден, когато се качил на своята площадка с примка на шията, не могъл да скочи. Не могъл да се помръдне дори. Строполил се на площадката и се разплакал. Свалили го и го отнесли на ръце — обясняваше Учения прокурор. — Известно време след това бил напълно парализиран.
— Изглежда — казах, — професията на обесник му е станала отвратителна. Както ти правилно отбеляза.
— Бил напълно парализиран — повтори той, като и този път не оцени остроумието ми. — Без да има някаква физическа причина, ако… — той замълча — ако изобщо нещата могат да се обясняват с материята. Защото материалният свят — той несъмнено съществува и да се отрича съществуването му, би било богохулство — никога не може да бъде причина, той е само резултат, само следствие, той е глината под пръстите на грънчаря и ние… — Млъкна, пламъчето, което бе започнало да трепти трескаво във воднистите му очи, угасна, жестикулиращите ръце се отпуснаха надолу. Той се наведе над печката и разбърка супата. После продължи: — Болестта е била тук — и докосна с пръст челото си. — В душата му. Причината винаги е душата… повярвай ми… — Млъкна отново, поклати глава, погледна ме изпитателно и завърши тъжно: — Но ти няма да ме разбереш.