Без теб

Зоран си играеше с пръстена си. Беше сребърен и с монограм „ЗР“, изписан с главни букви. Кой още носи такива пръстени?

– И?

Исках да го накарам той да говори.

– Връщам се почти десет години назад. Бих казал, че се случи през осемдесет и трета – осемдесет и четвърта година. Един не особено благонадежден тип ми я показа. Няма да скрия от вас, че по онова време имах известни затруднения – бях се събрал с пропаднали типове.

Така. Значи бях попаднал на един добър самарянин...

– Е, добре, няма да скрия от вас, че се занимавах и с друго. Искам да кажа, че продавах дрога... А човекът направо си беше на сухо. От известно време се мотаеше из квартала. Нямаше мангизи за нищо. Искаше да си купи една доза срещу някакво украшение. Казваше, че било златно. А това не се случва често, нали така?

„Самарянинът“ си играеше с пръстена и сякаш не разбираше, че ми лази по нервите. Или пък беше голям хитрец и ловък професионалист и ме изучаваше. Сигурно номерът му се състоеше в това, че като го видеше, че е мошеник, но не от най-лукавите, човек решаваше, че е по-хитър от него, и зарязваше предпазливостта.

Ако беше от този тип играчи, трябваше да внимавам да не падна в мрежите му. Затова го оставих да си приказва.

– Струва ми се, че името на този тип ви интересува, нали така?

Тук го контрирах.

– Знам как се казва. Трябват ми доказателства. Дори нещо повече. Необходима ми е самата гривничка. Седемдесет и петте хиляди франка са за гривничката. Останалото подлежи на договаряне.

Пръстенът изчезна в дясната шепа на самарянина. Стисна силно дланта си.

– Добре. Съгласен съм да играя. Може би не говорим за един и същ човек. Колко ще дадете за името?

Ва банк. Сега пръстенът изчезна в лявата шепа на събеседника ми. Как ли правеше този фокус глупакът му с глупак?

– Десет хиляди франка за името. Ако е истинското...

– Няма да играя. Как да съм сигурен, че не ме мотаеш? Ще ти дам името, а ти ще ми кажеш, че не е то и ще ме отрежеш! Не съм вчерашен.

Я, той не бил чак толкова глупав.

– Добре – рекох. – Имаш ли химикалка?

– Аха...

– Ще напиша името върху подложката за бира. Ти ще направиш същото. Ако името е едно и също, печелиш десет бона. После продължаваме...

Самарянинът се усмихна. Усмивката му бе детинска. Пръстенът пак бе отишъл в дясната му ръка.

– Играя. Обожавам това.

И двамата се наведохме над подложките, като, доколкото бе възможно, криехме какво пишем. Като хлапаци на зрелостен изпит.

Все пак залогът бе десет хиляди франка.

Открихме едновременно двете подложки.

Жорж Пелтие.

Това име бе написано и върху двете.

От главата до петите ме прониза тръпка. Говорехме за един и същи човек! Значи наистина мошеникът Пелтие бе предложил гривничката на друг мошеник. Всичко пасваше.

„Внимавай, Кредюл! – прошепна ми един вътрешен глас. – Цели пет години обръщаш света наопаки, за да откриеш Пелтие. Вестите се разпространяват бързо из уличките. И най-малко информираният от всички издайници в Париж знае името на негодника, когото издирваш. И всеки „самарянин“ може да направи връзката между твоето издирване и обявите, в които предлагаш седемдесет и пет хиляди франка.“