Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
„Видя ли, маминко? А? Видя ли?“ – повтаряше тя.
Никол загърби бреговата ивица. Тази година Емили за първи път щеше да изпусне фестивала на хвърчилата в Диеп.
Никол влезе в хлебарницата. Страхуваше се да не се повтори същият диалог като с търговеца на риба. И излезе права.
– Багета ли, Никол ?
– Една багета. И прибави един саламбо83.
– Наистина ли? Саламбо? Maрк ли се е върнал?
Саламбо. Любимият сладкиш на Марк, когато беше на десет години. Никол осъзна, че става за смях, като се опитва да зарадва вече порасналото си момче с любимите лакомства от детството му. Е, така или иначе, те му доставяха удоволствие. Пък и Марк бе добро момче.
Никол погледна часовника си. След два часа Марк щеше да е тук. Тя тръгна с бавни стъпки по крайбрежната алея и се отправи към подвижния мост, който отделяше квартал „Поле“ от останалата част на града. Остров в сърцето на града. Не спираше да мисли за телефонния си разговор с Марк. И за синьолавандуловия плик на Матилд дьо Карвил, съдържащ ДНК теста, който тя бе поверила на внука ѝ. Заедно със забраната да не го отваря без баба си. Ах, проклетница такава!
Наложи се Никол да поспре. Вдигаха моста, за да мине голям кораб с нигерийското знаме. Бяха останали няколко такива. Какво ли превозваха? Банани? Ананаси? Или екзотична дървесина?
Ама какво си мислеше тая Карвил? Че е гениална, щом се е сетила за ДНК тест? Че тя единствено се е сетила за този тест? Че бе подкупила Кредюл Гран-Дюк? Че е взел кръв от Емили ей така, най-спокойно, без баба ѝ да реагира!
Пред моста се нареди колона от коли.
Никол се закашля продължително от миризмата на море и газ.
Нищо не бе разбрала тая Карвил! Гран-Дюк не бе такъв мръсник! Не би допуснал някоя от двете да е пренебрегната. Бе поръчал два ДНК теста. В два синьолавандулови плика. По един за всяка баба. Никол обърна глава. В момента едно гигантско хвърчило, китайският дракон, прелиташе над върховете на сградите покрай морето. Никол се усмихна. Бе прибрала поверения ѝ от Гран-Дюк плик във второто чекмедже на скрина и го бе заключила. Там бе резултатът от теста, който сравняваше кръвта на Емили с нейната кръв – в същия плик като плика, който бе получила Матилд дьо Карвил и който сега Марк най-послушно ѝ носеше.
Най-сетне спуснаха моста. Колите нетърпеливо чакаха реда си. Никол пак се закашля. Бе отворила плика през 1995 година. И тя знаеше отговора от три години. Трябваше да поговори за това с Марк. Разбира се, че трябваше. Още тази вечер. Все още можеше да спаси един живот. После щеше да бъде твърде късно. Би могла да го направи и по-рано, разбира се. Лесно е да се каже. Облекчение ли щеше да почувства?
Може би.
При положение че приемеше мисълта да изгуби всичко.
83 Сладкиши с шоколад и жълта, розова или зелена глазура във формата на жълъди – бел. прев.
41
2 октомври 1998 г., 17 часът и 11 минути
Влакът профуча бързо покрай хребета Двамата любовници, прекоси, без да намалява скоростта, железопътния мост при Маноар-сюр-Сен, отмина гарата на Пон дьо л’Арш. Марк не усещаше нищо, нито дори хладината на стъклото, където бе опрял челото си. Само бе запалил лампичката над главата си.
Дневникът на Гран-Дюк
Първите години след 1990-а бяха мъртви... Отново ходих в Турция и Канада, с други думи – отново отседнах край Златния рог и посетих Чикутими. Ще ви спестя носталгичните си пощенски картички от този период... Разбира се, правех и редовните си поклонения на Мон Терибъл. Назим дебнеше неуморно покрай колибата по цели дни. За нищо!
По-точно – за нищо ново. Точно тогава започна депресията ми. Между 1990 и 1992 година. Защото тогава настъпи краят на илюзиите.
По отношение на Жорж Пелтие – „човекът без адресна регистрация“ сякаш се бе изпарил. Може и да се бе затрил покрай някоя въртележка или люлка, или да го бе погълнало някое влакче на ужасите. Цената за гривничката вече не пълзеше нагоре. Сумата бе застинала на седемдесет и пет хиляди франка и нямаше причина да я покачвам. И така, изживявах охолни години. Или почти...
Не бях работил по случая цели три седмици, когато по телефона ми се обади Зоран Раджич. Обявите с текст „75 000 франка за гривничката...“ продължаваха да излизат веднъж седмично поне в десетина вестника. Платени предварително.