Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Хрумва ѝ нещо. „Докато се строи, пристанището си е просто фабрика. А нима има нещо по-опасно от размотаването сред работещи машини?“
— Къде са Зигруд и Зигне? — пита тя.
— Даувкиндът и дъщеря му ли? — казва Сакти. — Май се крият някъде по строителните площадки. Ей там. — Сочи към улицата.
— Имаме ли тук човек, който стреля адски точно с „Понджа“?
— Според мен сержант Бурдар е много способен стрелец.
Сакти сочи нисък дребен мъж с гигантски мустаци, който кима сдържано.
— Добре. Мисля… мисля, че намерих друго решение.
— Убедена ли сте, госпожо?
— Ами да… — Тя умува и добавя: — Може би.
Малагеш тича лудешки по улиците на Воортяштан. Пушката „Понджа“ в ръцете ѝ е тежка. Сержант Бурдар е до нея, стиснал под мишници две такива пушки. Когато му е обяснила какво е намислила, за него идеята да стрелят с това оръжие по светеца е била не по-смущаваща от лов на гълъби.
— Личи си, че не е пъргав в краката. Подскача по малко, но е муден. Мога да си го дупча точно, госпожо, ако имам сгоден случай да се прицеля.
„Да, сгоден случай — повтаря си Малагеш в устрема си към портала на пристанищните площадки. — И добре избран момент.“
Чува бръмченето на меча вдясно, по-нагоре в северната част на града, и няколко писъка. Нападението срещу града е почти неспирно. Тя все чака някаква пауза, та свети Жургут може би да си отдъхне, но той е същинска машина на унищожението, която знае какво прави.
— Зигруд, Зигне! — вика тя към портала. — Там ли сте! Аз съм — Малагеш!
Портата се отваря и тя пристъпва през нея. Вижда долепената до стената Зигне, която е насочила пистолет към нея. Зигруд е от другата страна. Кима ѝ нетърпеливо: „Хайде де, влизай!“
— Добре, живи сте — отдъхва си Малагеш.
— Той се е съсредоточил върху жилищните квартали — казва Зигруд. — Май е забравил напълно за пристанището. В безопасност сме поне засега.
— Ние — да, но разрушава града! — намесва се Зигне. — Убива всички, които успее да порази! Той е проклето чудовище! Откъде се взе?
— От меча, струва ми се — казва Малагеш. — Нали ти каза, че в отминалите времена мъртвите пазители са можели да обсебват телата на живите? Ако не греша, хитрината е била в докосването на онзи гаден меч.
— Но как проклетият воортяштански меч все още може да… ами да въздейства?
— Де да знам — отговаря Малагеш. — Но някой е нагласил всичко аз да взема меча. Ако им беше провървяло, сега аз щях да стоя върху онзи покрив и да се мъча да изтребя всичко живо в радиус от една миля.
— Можем ли да го спрем? — пита Зигруд.
— Имаме подръка някои средства — уверява го Малагеш. — И да, можем да го спрем. Стига планът да е по-простичък, а ние да останем здрави и да сме решителни. — Обръща се към Зигне. — Онова ПК-512, което имате… в изправност ли е?
— Какво?!
— Миниоръдието. Всъщност шибаното гигантско оръжие, което сте наместили пред площадката със статуите!
— Да, доколкото знам… Инсталирано е по решение на моя предшественик, но… но едва ли някой знае какво да прави с него.
— Е, аз знам. — Малагеш кляка и чертае в калта схема на пристанището. — Сега слушайте. Има някакъв шанс една от пушките „Понджа“, които донесохме, да пробие бронята му. Значи имаме шанс да си решим проблема буквално с един изстрел.
— Но защо още не сте стреляли по него? — учудва се Зигне.
— Защото ако пушките не свършат работа, той ще знае къде сме и ще ни изколи като добитък. Затова имаме нужда от резервен вариант.
— И какъв е той? — пита Зигруд.
Малагеш поглежда Зигне.
— Можеш ли да караш онзи ваш влак?
— Снабдителния влак ли? Разбира се.
— Добре. — Пак извива глава към Зигруд. — А ти… още ли са ти здрави ръцете и краката?
— Общо взето.
— Как мислиш, ще се справиш ли с една от тези?
И вдига пушката „Понджа“, която прилича на малък топ. Зигруд свива рамене.
— Обучиха ме да стрелям с прототип на тази пушка, но беше отдавна.
— Това „да“ ли означава, или „не“?
— Означава „може би“.
— Няма как, ще се задоволим с „може би“. Тук не е като в Баликов, Зигруд — не ми се вярва, че би успял да се напъхаш в търбуха на Жургут и да си изрежеш изход през него.
Вдишва дълбоко, много дълбоко. „Дано звучи по-умно, когато го кажа. Защото докато си го мисля, е адски тъпо.“ После започва да обяснява плана си и да рисува в калта.
Малагеш и Зигне хукват към товарните рампи на ЮДК, където са и релсите на влака. Зигне мъкне радиостанцията на капитан Сакти, Малагеш е метнала на рамо едната „Понджа“. Би искала да се движат по-бързо, но по някаква проклета причина Зигне е настояла да вземе и проклетото куфарче, което е донесла в стаята ѝ по-рано вечерта.