Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
Стефани се усмихна. Джефри имаше пъргав ум.
Малоун последва Марк обратно в църквата „Мария Магдалина“. Те забързаха по централната пътека, покрай пет редици скамейки и смаяни богомолци към олтара. Там Марк сви вдясно и се шмугна през една отворена врата в малко преддверие. Вътре имаше трима туристи с фотоапарати.
— Бихте ли ни извинили? — обърна се Марк към тях на английски. — Аз съм от музейната управа и помещението ни е нужно за няколко минути.
Никой не оспори явния му авторитет и той внимателно затвори вратата след тях. Малоун се огледа. В стаята проникваше светлина през стъклописите на прозореца. На едната стена имаше редица шкафове. Останалите три стени бяха облицовани с дървена ламперия. Нямаше други мебели.
— Това е била сакристията — помещението за преобличане преди литургия — каза Марк.
Дьо Рокфор щеше да ги открие всеки момент, така че Малоун попита:
— Предполагам, че имаш някакъв план?
Марк отиде до един от шкафовете и прокара пръсти по горния рафт.
— Както ти споменах, когато Сониер построил градината с Голгота, той направил и една пещера. Двамата с любовницата му слизали в долината — Марк продължаваше да търси нещо. — Връщали се с пълни с камъни кофи. Ето.
Марк отдръпна ръката си и хвана шкафа, който се отмести, разкривайки пространство без прозорци.
— Скривалището на Сониер. Каквото и да е носил заедно с камъните, е било пазено тук. Малцина знаели за това помещение. Сониер го създал по време на ремонта на църквата.
Марк извади автоматичен пистолет.
— Ще изчакаме тук да видим какво ще се случи.
— Дьо Рокфор знае ли за тази стая?
— Скоро ще разберем.
42
Дьо Рокфор спря пред църквата. Странно, че преследваните бяха влезли вътре. Но нямаше значение. Той лично щеше да се погрижи за Марк Нел. Търпението му се изчерпваше. Беше се консултирал с офицерите си, преди да напусне абатството. Нямаше намерение да повтаря грешките на предишния магистър. Управлението му поне външно ще прилича на демокрация. За щастие вчерашното бягство и двете престрелки бяха обединили братството. Всички бяха на мнение, че бившият сенешал и съучастникът му трябва да бъдат наказани.
И той беше решен да свърши тази работа.
Огледа улицата.
Тълпата набъбваше. Слънчевият ден бе привлякъл туристите. Обърна се към брата до него.
— Иди и прецени ситуацията.
Мъжът кимна и влезе в църквата.
Познаваше разположението. Имаше само един изход. Прозорците със стъклописи не се отваряха, така че трябваше да разбият някой, за да избягат. Не забеляза полицаи, което беше обичайно за Рен. Тук не се случваше нищо интересно, освен че се харчеха пари. Комерсиалността го отвращаваше. Ако зависеше от него, щеше да затвори за туристи всички помещения в абатството. Съзнаваше, че епископът ще оспори подобно решение, но вече бе решил да ограничи достъпа до няколко часа в събота, обосновавайки се с потребността на братята от усамотение. Епископът щеше да приеме обяснението. Твърдо бе решил да възстанови някои от старите правила и традиции, както и някои ритуали, които разграничаваха тамплиерите от останалите религиозни ордени. За целта портите на абатството трябваше да са затворени през повечето време.
Братът излезе от църквата.
— Не са вътре — каза той, приближавайки се.
— Как така?
— Претърсих нефа, изповедалните, сакристията. Не са вътре.
Точно това не искаше да чуе.
— Няма друг изход.
— Магистре, няма ги вътре.
Той прикова поглед в църквата. В ума му се превъртяха различни възможности.
Изведнъж се сети.
— Ела — каза. — Знам точно къде са.
Стефани слушаше Ройс Кларидън не като съпруга и майка, поела важна за семейството мисия, а като шеф на тайна правителствена агенция, която се занимаваше с разузнаване. Нещо не се връзваше. Внезапната му поява бе прекалено удобна. Малкото, което знаеше за Раймон дьо Рокфор, беше достатъчно, за да осъзнае, че или Кларидън е бил пуснат да избяга, или, което бе по-лошо, нервният нисичък човек, седнал срещу нея, работеше за врага. Във всеки случай трябваше да внимава какво говори. Очевидно Джефри също бе почувствал нещо, тъй като отговаряше съвсем пестеливо на многобройните въпроси на французина — прекалено много питаше за човек, който току-що се беше измъкнал от смъртоносна хватка.
— Онази жена снощи в двореца Касиопея Вит ли беше, инженерът, за който се споменаваше в писмото до Ърнст Сковил? — попита тя.