Върховният повелител

Когато отново отвори очи, видя как изражението на Акарин се променя. За миг, преди познатата маска отново да се настани на лицето му, тя зърна горчивина и раздразнение. Смутена от онова, което бе видяла, тя наведе глава.

Оусън започна да вади хляб, варени зеленчуци и парчета осолено месо. Акарин мълчаливо прие своя дял и се върна при коня си. Сония дъвчеше бавно, твърдо решена да прогони всички мисли за Гилдията от главата си и да се концентрира върху дните, които я очакваха. Къде щяха да намерят храна в Сачака? Отвъд прохода се простираше пустош. Сигурно можеха да си купят храна. Болкан щеше ли да им даде пари?

Оусън се приближи до нея и й предложи разредено вино. Тя го изпи и му върна чашата. Той се поколеба, сякаш искаше да каже нещо, но тя бързо се извърна встрани. Зад гърба й се чу въздишка и стъпките му, докато се отправяше към коня си.

— Напред – извика Болкан.

Просеките между дърветата постепенно зачестяваха. Разкриваха се големи пространства оголени скали. Студен вятър брулеше опашките на конете. Слънцето уверено се спускаше към хоризонта, пътят се изправи и мина между две високи каменни стени. Пред тях, оранжевееща под лъчите на залязващото слънце, се издигаше огромна, тумбеста колона, надупчена от няколко редици малки квадратни отвори.

Крепостта.

Докато се приближаваха, Сония оглеждаше постройката. В часовете по история тя беше научила, че Крепостта е била построена малко след Сачаканската война. Сградата бе по-висока, отколкото си я беше представяла, може би два или три пъти по-висока от главната сграда на Университета. Огромният каменен цилиндър запълваше тесния проход между двете скални стени. Никой не можеше да продължи нататък, без да мине през сградата.

Не се виждаха никакви пукнатини или хоросан, макар Крепостта да бе построена много преди лорд Корен да открие как се топи камък. Сония поклати глава учудено. Сигурно отдавна починалите строители бяха изсекли Крепостта направо в скалата.

Двете големи метални врати в основата на сградата започнаха бавно да се отварят. Навън се появиха две фигури. Едната носеше униформата на капитан от Стражата, а другата – червената мантия на воин. Сония примигна изненадано и се втренчи невярващо в магьосника.

— Лорд Болкан – каза Фергън, а капитанът се поклони почтително, – това е капитан Ларвен.

„Но разбира се – помисли си тя. – Фергън бе изпратен в далечна крепост, за наказание, че ме е изнудвал. Досега не бях осъзнавала, че става въпрос за тази Крепост”.

Докато капитанът говореше с лорд Болкан, Сония заби поглед в ръцете си и прокле късмета си. Несъмнено Фергън бе очаквал с нетърпение този момент. Беше рискувал много в опитите си да убеди Гилдията, че не трябва да приемат хора извън Домовете. „Сега твърденията му, че на обитателите на копторите не бива да им се вярва, се оказаха верни” – помисли си тя.

Но това не беше вярно. Тя бе научила черната магия само за да защити Гилдията и Киралия.