Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Михримах изхвърча от покоите на майка си с надвиснали над челото буреносни облаци и се затвори в стаята. От страх придворните й затаиха дъх.

Есма чуваше отвън риданията на своята господарка, чуваше я да хвърля и да троши по стените чаши и кани. Единствена тя се осмели няколко дни по-късно да открехне вратата и да надникне вътре.

– Принцесо?

В отговор получи само един отчаян поглед от пресъхналите й, зачервени от плач очи. Плюс жеста на ръката, с който Михримах й нареди: „Махай се, не искам да виждам никого!“

Плака, докато не й остана и капчица сълза. Риданията стихнаха най-напред в конвулсии, които разтърсваха раменете й, после – в дълбоки въздишки. Извади изпод възглавницата венецианското огледало със златната дръжка, цялото инкрустирано с перли и изумруди. Не можа да познае момичето, което я гледаше оттам. Запита се: „Аз ли съм това?“ Косите й бяха разчорлени, бялото на очите – кръвясало, под долните клепачи – подутини и сини кръгове. Изострени и обтегнати черти на лицето. „Сякаш съм остаряла само за няколко часа!“ – си каза наум. Не искаше да се гледа повече.

Отиде при прозореца с решетките и седна с подвити крака на дивана до него. Лятното слънце клонеше към залез, започваше да залива морето в златисти отблясъци. Белите облаци по небето се обагряха в червено и мораво, над избледняващата синева припадаше вечерна нега.

Известно време съзерцаваше тази картина с празен поглед, в главата й нямаше мисъл. Ако някой беше влязъл да я попита какво има навън, не би могла да му отговори.

Не след дълго забеляза, че морето чезне от погледа и че разпаленият пожар в небето отстъпва място най-напред на виолетовия плащ, а после - и на мрака. Ако не беше заиграването на бриза с водата и примигващите в нея отражения от светилниците на няколко конака по отсрещния бряг, човек можеше да си помисли, че там, където допреди малко златистото зарево на залеза заливаше морето, сега цари ужасна черна пустош.

Вдигна глава, потърси звезда – не видя. И бездруго покривите на отделните сгради от двореца позволяваха да се види само малко късче небе, тази нощ обаче и то беше изчезнало.

Стаята й тънеше в мрак. Постоя още малко все така, без да помръдне. Усети, че сгушената в тъмното тишина полека-лека започва да поглъща гнева и мъката, които я гнетяха. Започна да проумява и още нещо, че нямаше да постигне нищо с плач и мазохизъм, с увещания и молитви. Майка й бе решила да я омъжи, дори й беше избрала съпруг – и бащи й се бил съгласил. Всичко беше толкова просто. Достатъчно бе майка й да го пожелае и баща й да се разпореди: „Така да бъде. Нашата дъщеря ще се омъжи за Рюстем ага!“.

Нямаше какво повече да се направи.

„Трябва да има! – обади се вътрешният й глас. – Трябва да има начин да се измъкна от този капан! Но какъв?“