Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Погледнат отвън, дворецът на венецианския посланик Грити обърнат към морето, изглеждаше запуснат. Потъмнелите от времето каменни стени на високата сграда чезнеха в зловещ мрак. Дори минувачите, стиснали в ръка фенери или примигващи, готови всеки момент да угаснат свещи, потръпваха от ужас пред тяхната сянка, по-черна и от нощта, притиснала улиците под своя плащ. Разкошният салон на третия етаж обаче блестеше, залят от светлината на оригиналните полилеи с абажури от моранско стъкло34 и свещниците от чисто злато.

Беше просторно помещение с облицовани в червени копринени тапети и изумителни гоблени стени, чуваше се звънът на вилици и ножове. Всяко нещо тук беше червено или златистожълто. Плътни черни материи закриваха прозорците така, че навън отникъде да не се процежда светлина, а върху тях от тавана до пода се диплеха красиви китайски завеси, пристегнати през средата и издърпани на две страни с дебели златисти шнурове. Преобладаващите в салона багри властваха и по флорентинските гоблени на възглавниците, прилепени към високите облегалки на дванадесетте стола край двете страни на дългата орехова маса в средата на салона.

Великолепен гоблен покриваше от край до край цялата напречна стена зад посланик Грити. Върху плат беше избродирана Тайната прощална вечеря на Исус Христос с неговите дванадесет апостоли. В тази картина имаше толкова много живот, като че ли те ей сега щяха да станат оттам и да се присъединят към сътрапезниците на масата отпред, Мъжът, който седеше точно срещу картината, нито веднъж не вдигаше глава да я погледне и това безкрайно обиждаше Грити. Един от учениците на Маестро Леонардо35 беше изработил точно копие на оригиналната картина и точно то беше нанесено върху плата. „Намръщен флорентинец! – изруга го наум, но направи усилие да не засенчи усмихнатата си физиономия. – Виж го колко е самодоволен! За какъв се мислиш? Придаваш си важност заради това, че твоята фамилия Медичи е дала един папа, така ли? Но ето на, и той пукна. На трона на Климент36 сега седи един Фарнезе. Алесандро Фарнезе37. За какво ми се перчиш?“

Без да отделя поглед от блюдото, лакомият гостенин протегна ръка към кристалната чаша с вино. Поднесе я до устните си, за миг се загледа в игривите отблясъци на свещта по стъклото.

Грити леко се поразмърда. Усети, че другият изобщо не му обръща внимание, и повтори същото движение още по-очебийно. Напразно. Онзи продължаваше да яде и да пие, без дори да си поеме дъх.

Грити вече се възмути. „Не можа ли Светият отец да намери някой друг да работи за тържеството на Кръста. Ако този остане тук още седмица-две, ще изсмуче всичкото ми вино от мазите.“

Като спомена за виното, Грити се сети за Ибрахим паша. Дойдеше ли на гости, великият везир обръщаше чашите с вино една след друга, също като този. Веднъж тайно изпрати в двореца му сандък, пълен догоре с „Черваро“38, с което направо подлуди любимия паша на султан Сюлейман. Ибрахим пък му се отплати с три килима от Шираз. Когато седнаха в двореца на Грити един срещу друг и вдигнаха чашите за наздравици, великият везир възкликна: