Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Преливам от пусто в празно! Не знам какво да правя!

– Ах, моя красива принцесо! – подхвана Есма. По тона й се познаваше, че сама не вярва на това, което щеше да каже. – Почакайте. Жалко за очите ви! Вероятно напразно се терзаете. Щом сте казали, че не искате, сигурно майка ви ще се откаже от тази идея. А откаже ли се тя, нататък всичко ще се оправи.

– Въобще не се надявам. Повикала е онзи човек. Говорила е с него. Получила е съгласието на баща ми. Ако искаш да знаеш, дори и да е издал татко ми заповед, аз няма да се омъжа. Има ли вече връщане назад?

Момичето се стъписа. Нямаше сили да отвърне „Няма!“.

– Господарят никога няма да допусне вие да страдате... Ако поговорите...

– И аз си го помислих, но... – изхлипа Михримах между две ридание – ...изобщо не се надявам!

В деня, когато подслушваха заседанието на Дивана зад завесата, татко й беше казал: „Ако един падишах не изпълнява собствените си заповеди, служителите му изобщо няма да се подчиняват! Ето защо този, който е станал падишах, е длъжен хиляда пъти да премисли, веднъж да говори. Падишах, който говори хиляда пъти, а мисли само веднъж, носи нещастие. Всеки си въобразява, че властта е в ръцете на този, който седи на трона. Недей и ти да мислиш така, моя принцесо. Властта принадлежи на Великата Османска империя. Падишахът действа така, както повелява интересът на държавата. Държавата е властта... Падишахът е само един инструмент, нали разбираш?“

Михримах обясни на гувернантката си какво означават неговите думи.

– Как може падишах, който разсъждава по този начин, да си върне думата назад и да не изпълни собствената си заповед?

Не можеше, разбира се.

Все пак трябваше да има някаква надеждица, макар и мъждукаща!

На Есма нищо друго не й идваше наум. В отговор само наведе безпомощно глава.

– Не мога да се омъжа за онзи човек, Есма!

Гувернантката се понадигна леко на колене, приближи се до господарката и бързо й прошепна:

– Пламъкът на любовта ли разпали сърцето на моята принцеса?

Наистина, подобен въпрос към дъщерята на властелина беше немислим и за ума, и за езика на една гувернантка. Есма също не би се осмелила, ако стената помежду им не беше рухнала по време на онази краткотрайна прегръдка и пролятите върху раменете им сълзи. И все пак се стресна дали господарката й няма да се разсърди.

– Не знам.

В тона на султанската дъщеря не се долавяше какъвто и да е признак на гняв.

– Той ли е?

– Кой?

– Онзи... От кораба. – Есма начаса съжали, че я попита. С тъжна усмивка промълви: – Колко съм глупава! Защо ли питам? Той е, разбира се. В него се влюбихте!

Михримах не можа да й отвърне „Да!“. Нали не беше сигурна.

Ако майка й беше поискала да я омъжи, преди да срещне онзи моряк, дали щеше да окаже такава съпротива? Не знаеше. Сама се питаше „Престъпвам думата на майка си и волята на падишаха само защото срещнах моряка и сърцето ми запламтя, така ли?“ А после веднага реагираше: „Не ставай глупачка! Бягаш не от Рюстем, а от женитбата. Ако ми кажеха: „Я да те дадем на оня моряк“, може би и него нямаше ди искаш. Признай си вече, момиче. Бягаш от онова, което Сатаната ти причинява насън, бягаш от страх да не ти се случи същото, което видя през онази нощ. Нали сама реши, че ако на това му викат любов, ти не искаш такова нещо!“.