![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Сънуваше, а в същото време умът му работеше. Съзнанието му беше нащрек дори когато потъваше в най-дълбок сън. Спеше, а се питаше: „Коя е тази жена, Алехандро?“. Не знаеше. После жената му подаваше ръка. Момчето я хващаше. Заедно започваха да се спускат бавно по хълма надолу към селото. Но колкото повече се спускаха, толкова повече варосаните къщи се отдалечаваха. Жената и детето пееха някаква песен, но Алехандро не можеше да й различи думите, Беше игрива, весела.
Докато насън се взираше в усмихнатото лице на жената и се питаше „Коя си ти?“, внезапно изплуваше лицето на момчето. „Господи! – надаваше вик. – Това съм аз! Но тогава коя е жената?“
Когато видя този сън за пръв път, Алехандро се събуди плувнал в студена пот. През целия ден му човъркаше мозъка. Кое беше селото, което сънува?
Коя беше жената?
Това лице гледаше към момчето от съня, към самия него с обич, и то съвсем не му беше чуждо.
„Да не би да е майка ми?“ Този въпрос не му даваше мира. Но тя въобще не приличаше на жената от снимката, която му показа свещеникът. „Коя е тогава, Господи, онази жена, коя е?“
Следващата нощ се случи нещо съвсем неочаквано. Кошмарът продължи оттам, където прекъсна. Онова момче пак беше там. В мисълта си Алехандро търсеше жената от съня. Нямаше я. Но усещаше, че е някъде наблизо. На върха на един хълм имаше мелница, разперила крила като звяр с четири лапи от детските приказки. Момчето отиваше натам. Изведнъж звярът започваше да развърта бясно неподвижните си досега лапи. Протягаше ги към него, опитваше се да го сграбчи и да го подхвърли. Момчето обаче не забелязваше това. Безгрижно тичаше право към тях. Вероятно си мислеше, че е мелница. „Пази се! – викаше Алехандро. – Бягай, момче! Звярът ще те сграбчи!“
– Събуди се, хей, приятел!
– Пази се, момче, бягай! Ще те сграбчи!
– Събуди се бе, юнак! Стига си викал! Разбуди всички!
Само якото раздрусване на нечия силна ръка успя да изтръгне Алехандро от съня.
Същата нощ притихналата спалня в Корпуса на морските пехотинци за пръв път стана свидетел на виковете и крясъците, издавани насън от Алехандро, когото тук познаваха като Исмаил от Алаийе. Но не и за последен.
Целия следващ ден този сън пак му човъркаше ума. Сега обаче си имаше собствени тълкувания: „Онова село в подножието на хълма е моето село. Момчето съм аз. А звярът – турските пирати, които ме отвлякоха“.
Друга нощ Алехандро сънува как момчето бяга надолу по хълма. Някаква жена пищеше и тичаше по петите му. Позна я по разветия на главата й шал. Беше жената от най-първия сън. Жената, която познаваше, а не можеше да се сети коя е. „Я да видим сега ще си спомниш ли?" – подкани го насън собственото му подсъзнание. Разбираше, че жената пищи, но пак не я чуваше. Докато те тичаха надолу от зеления хълм към синьото море, на паянтов дървен пристан при скалите, до самия бряг, спря лодка със завързано за сгъваемата мачта малко платно. Придойде вълна, заля цялата лодка, строши дъските на приемна, по пясъка се разля бяла пяна и издълба някакви следи. Алехандро видя босите крачета на момчето, стъпили върху намокрения от вълната пристан. Малки крачета, които правеха ситни крачки. Двама мъже свалиха от лодката нещо, което си личеше, че беше тежко. Донесоха го и го оставиха в краката на момчето. Вятърът повдигна покривалото върху нещото. Показа се лице на мъж с прошарена брада. Часпало. Момчето стоеше право. Не помръдваше, стоеше и гледаше този мъж. Внезапно жената пак се вряза в съня. Дотича откъм гърба му. Едва си поемаше дъх. Спъна се в мокрите дъски на пристана. Спря при момчето. Наведе се над неподвижно лежащия на земята човек. Щом зърна скованото мъжко лице с прошарената брада, тя се свлече на колене. Момчето я хвана за тресящото се рамо. Алехандро видя лицето й за втори път. Същата беше. Но сега не се смееше. От очите й капеше кръв.
Почти всяка нощ Алехандро сънуваше тази жена и момчето. Тя все плачеше. От очите й все капеше кръв, а не сълзи. Все простираше ръце напред. Сякаш искаше да хване някого, да прегърне някого. И само повтаряше: „Ела! Ела си, чакам те!“.
„Коя е тази жена?“ – ровеше се той из паметта си безспир. Напрягаше се да си спомни, да си помисли, а от това мозъкът му сякаш съвсем се размътваше.
Алехандро се понадигна в леглото. Ослуша се. Нищо не се чуваше, освен дълбокото дишане на моряците и хърканията, които по звук му напомняха издуването на корабните платна под напора на бурните ветрове. Прибавяше се и топуркането на мишките, заедно с чегъртането по нещата, които изгризваха с неутолим апетит.