![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Е аз какво да направя, като не е дошъл? Брой още пет петъка!
На границата между лудостта и смъртта, той чакаше петия петък за трети път. Бяха минали само два. Щеше да брои още три, докато получи опиата. Ако не умре дотогава.
Напуши го смях, като се сети как свещеникът му заяви: „Ще ти бъде много трудно!“. По време на кризата в кораба, където беше въдворен като гребец според замисления план, той разбра доколко тази думички „трудно“ не съответства на ужасните болки. Неописуемите болки! Те започваха с треперенето.
Така се случи и на кораба. И понеже беше завързан с вериги – ръцете за греблата, краката за пода, – той се разтрепери за няколко минути, после цялото му тяло се загърчи като листо. Издра с нокти дежурните, които се мъчеха да го удържат, захапа ухото на един от тях. Размаха като луд дебелите вериги, нарани другите гребци по главите, по очите. Опитите му да се изтръгне от прангите бяха толкова яростни, че китките на ръцете и глезените на краката се ожулиха до кръв.
През нощта, когато османските пирати нападнаха кораба, кризата му току-що беше започнала да стихва. Бесотията показваше признаци на укротяване, превърна се в хрипове, тялото му полека-лека се отпусна като след преживяна буря. Крясъците отслабнаха, изчезналите зеници се върнаха сред бялото в очите. Най-накрая Алехандро потъна в един бездънен мрак.
Пиратите го завариха в това състояние. Веднага си обясниха ужасния му вид с робските теглила, с глада. Като каза, че е моряк на Тургут Реис, те направо се завайкаха над главата му: „Ах, приятелю, ах, юначе! Да пукне неверникът, дето те е докарал до това състояние, да му се затрие до девето коляно целият род!“.
„Дано втори път да не изпадам пред тези в криза“ – молеше се Алехандро, но молитвите му не бяха чути. Следващата криза го връхлетя през една беззвездна нощ, когато се полюшваха леко насред спокойното море. Всички моряци изпаднаха в ужас още щом започна да крещи като бесен и да се мятка насам-натам, да се търкаля по пода и да се блъска в дъските. После един от тях се обади:
– Не го докосвайте! Епилептик е!
– Да го завържем! – настоя друг.
– В никакъв случай! Епилептиците не бива да се връзват! Оставете го на мира. Ще се мятка, ще се мятка, накрая ще му мине.
Когато кризата утихна и тялото му се отпусна, преди да потъне в безпаметен сън, той каза на турците думите, които му внуши шишкавият свещеник:
– Неверниците ни докарваха с изтезанията си до такова състояние. Извинете ме за недъга!
При зачисляването му към Корпуса на морските пехотинци докладваха за това негово заболяване. С ушите си чу какво каза командващият корпуса на моряка, на когото го предаде:
– Аллах да му помага! Какво да се прави? Трепери, трепери и спира. Жалко, а бил много смел воин!
Сам не разбра как така по едно време кризите спряха. „Сигурно Бог ми помага! – си рече. – Може би е потиснал и изхвърлил от мен тази болест, за да успея да изпълня свещения си дълг!“
Вместо треперенето, крясъците, мяткането насам-натам по пода, се появи ужасното обилно обливане в пот.
Някои нощи постелката, на която лежеше, се мокреше като потопена във вода.
А имаше и влудяващи кошмари. Всяка вечер, преди да си легне, се молеше да сънува Исус Христос и ангелите. „Господи, някога ги виждах толкова близо, че ръка да протегнех, можех да ги докосна. Позволи ми ди изживея отново онова вълшебство!“
Но Господ не го чуваше. Вместо Исус и ангели, непрекъснато му показваше някаква жена.
Алехандро като че ли познаваше тази жена, но не можеше да се сети коя е.
Кошмарът започваше с едно момче. Беше някакво добре познато място. В някакво село. Къде точно, не знаеше. Село, зад което се издигаше хълм, а отпред се виждаше безкрайна синева. От възвишенията се разнасяше странен аромат. Обичаше този аромат, но и него не можеше да познае. Лицето на момчето не се виждаше. Можеше да му види единствено ръцете и краката. Малки крачета, боси крачета. Непрекъснато бродеше по възвишенията, галеше тревите, които се стелеха по земята. Уханието им се просмукваше в кожата му. Някаква жена викаше отдолу. Чуваше я, но какво говореше – не разбираше. Беше много надалече. Махаше с ръка, на кого? На момчето ли, на Алехандро ли? Не личеше.
Момчето се спускаше на бегом надолу по хълма. Жената внезапно се изпречваше пред него. Моментално се виждаше, че момчето е още много далече от мястото, където видя жената да му маха с ръка. Не можеше да си обясни как така ненадейно тя заставаше пред него. „Ето на, кошмар – си казваше насън. – Няма разумно обяснение“. Момчето стоеше с вирната нагоре глава и гледаше към жената. Алехандро виждаше белия ешарп на главата й, вятърът развяваше краищата му. Познаваше усмихнатото й лице, но коя беше?