Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Полека се изниза от леглото.

Твърдо бе решил тази нощ да не заспива. Кризата наближаваше, Усещаше началото. Дланите изтръпваха, по ръцете и краката му пробягваха леки конвулсии. После целият свят се срутваше, Алехандро познаваше сигналите й много добре. Усети в ноздрите си тръпчивия вкус на отварата. Жадуваше за нея – с цялото си тяло, с цялото си съзнание, с цялото си същество. Още в следващия миг кризата можеше да го сграбчи и да го запокити на земята. Не трябваше да се случва сред толкова много войници. Вече си мислеха, че Аллах се е смилил над него и го е избавил от епилепсията, така че поредната криза точно сега, и този момент, когато подготвяха зачисляването му към кораб, щеше да обърка всичко.

Тръгна на пръсти към вратата. Дежурният моряк стърчеше, облегнал гръб на едно дърво, две крачки встрани от вратата. Когато сянката на Алехандро се очерта върху стълбището, онзи рязко се обърна. Ръката му бе на пояса, без малко да го нападне.

– Мамка ти!... Ти ли си бре, Исмаиле! – скастри го той. – Какви търсиш навън? Без малко да ме вкараш в грях, душичката ти щях да взема!

– Не мога да заспя! – засмя се Алехандро. – Рекох си, поне да отида до тоалетната.

– Ами че стъпвай като човек бе!

– А ти по какво разбра, че зад гърба ти има някой? – предпочете да го поласкае, само и само да се отърве от него.

Сънливо отпуснатото тяло на моряка моментално се изпъчи. Протегна ръка към Алехандро.

– По тях!

Алехандро я погледна – беше доста обрасла, като козина.

– По космите! – поясни дежурният, но като видя, че Алехандро, когото нарече Исмаил, я гледа недоумяващо, поясни: – Виж ги, всичките са настръхнали. Прокрадва ли се някой зад мен, моментално го усещам – със затворени очи и запушени уши! Космите ми щръкват като на пес подир разгонена кучка.