Грешката на президента

— И това е съвсем разбираемо — кимна Меркулов. — Постигнаха целта си, устроиха „черния вторник“, валутна спекулация в особено крупен мащаб. Това трябваше да се организира и те отстраниха или уплашиха всички неудобни. Работата е свършена.

— Но Саруханов…

— Накратко, няма да те измъчвам. Според Саруханов аферата произлиза от държавните структури, а ако се говори конкретно — лично от другаря Корсунски.

— Е, разбира се! Винаги съм подозирал, че тук няма никаква „кавказка“ мафия, както и досега мисли Шведов. Все пак тъпак е той, заповядаха му да се бори с определен тип организирана престъпност и сега навсякъде само такава вижда. А че престъпността може да бъде и държавна, изобщо не му минава и наум. Имам предвид висши държавни чиновници. Но ще бъде много трудно да се доберем до тях, макар че имам някои нишки.

Турецки изпи чашката си и набоде на вилицата парченце пушен салам, после подробно преразказа на Меркулов историята на „социолога Игор“.

— Добре би било да покажем този фоторобот на Саруханов, може пък да го познае… Ще взема да ида при него.

— Добре, Саша — съгласи се Меркулов. — Доверявам ти се, но помни, че животът на Саруханов виси на косъм.

Известно време мълчаха. В кабинета надникна Пал Палич и като видя, че гостите са заети с храната и за известно време са прекратили секретните си преговори, донесе желирана бяла риба и към нея бутилка бяло вино.

— Стига, Пал Палич — запротестира Меркулов. — Така ще се разориш накрая.

— Съвсем даже няма да се разоря — многозначително отбеляза Манко и пак изчезна.

— Да, Константин Дмитриевич, действително се заплетоха нещата. А сега и чичото.

— Точно затова исках да поговоря с теб. Корсунски е цветенце. Е, настанил се някакъв далавераджия на високо кресло, но когато престъпник и убиец охранява президента, това вече е доста по-лошо.

Турецки изумено замълча.

— Виждаш ли, Саша — Меркулов замислено потри брадичката си, — аз, разбира се, може и да греша, но ми се струва, че има всички основания да заподозрем един човек, който лесно би могъл да организира и трите покушения. И най-вероятно е отвлякъл президента. Ти, разбира се, ще ми възразиш, че това са догадки. Съгласен съм, така е. Но нещо ми подсказва, че нещата никак не са прости. Този човек е самият Шилов.

— Самият началник… — възкликна Турецки, но навреме понижи глас — на спецохраната? Константин Дмитриевич, това е невъзможно.

— Една жена го е разпознала по телевизора… Преди тридесетата години беше свидетелка при мен по едно глупаво дело… — Меркулов помълча, разбирайки колко несериозно изглеждат основанията за тези подозрения. — Тази жена има феноменална памет, попитай Сивич, той нееднократно се е убеждавал в това. И тя е познала Шилов на екрана на телевизора. Не го е виждала тридесет години и все пак го е познала. Той тогава още служел в КГБ и видимо е бил един от основните участници в случая с изчезването на секретен агент от източногерманската ЩАЗИ, който по заповед на нашите върховни е внесъл в швейцарска банка известна сума на предявител. Та той е трябвало да съобщи кода на тази сметка лично на Андропов, който тогава оглавявал комитета. Без тези пари братските работнически партии по цялата Южна Америка са щели да останат на сухо. Само че на сухо, както винаги, сме се оказали ние — партиите получили своето, макар и със забавяне. Изтръскали за пореден път златния запас и подхранили братята. А парите са такива, че дори е страшно да си помислиш: Парагвай и Уругвай можеш да купиш. Та значи пристигнал „вносителят“ в Москва и изчезнал. Дошъл до комитета, а до Андропов не стигнал. И кода не успял да съобщи, както разбираш. Случаят е бил засекретен, аз научих за него неотдавна съвсем случайно. Влязъл в сградата и повече не излязъл. Както се казва: „В една стая отивал — попаднал в друга“, така и си останал там. Значи някой е получил тези пари вместо братските партии.