Опасно за живота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #28
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-140-8
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Опасно за живота». Краткое содержание книги:
— Може, разбира се, да се проработи вариантът за невменяемост — замислено задъвка устните си адвокатът, — но не знам, не знам… Експертизата ще бъде най-подробна. Цяла комисия. Всички не можеш да подкупиш.
— А къде е Иля Николаевич? — изведнъж попита мълчащият досега Вано.
— В болницата — делово съобщи адвокатът. — Сърдечен пристъп. Не знам що за разговор са имали с Грязнов, но от неговия кабинет са го откарали направо в болницата. Не в затворническата, не. Първо са искали и него да задържат, така ми се струва. Но след признанието на Тамара Багратионовна всъщност не са имали в какво да го обвинят. Мисля, че ще се ограничат с домашен арест. А и къде ли може да отиде той сега, в прединфарктно състояние? Имам записано някъде в коя болница е, ей сега…
Григорий Борисович отвори обемистата си чанта.
— Къде е сега Тамрико? — спирайки ръката му, попита Нино.
— В „Матроска тишина“. Висша, така да се каже, класа. Аз не я видях. Възможно е да се срещна с нея утре. Това е всичко засега. — Той пак подъвка замислено устните си. — Да, положението е най-сериозно. Аз, разбира се, ще направя всичко, което е по силите ми, но сами разбирате… Няма с какво толкова да ви утеша. Позволете да се оттегля. Утре след свиждането с Тамара ще се свържа с вас.
— Интересно все пак, кой я е предал? — пак попита Вано.
— За съжаление не знам това. — Самсонов стана.
Нино излезе с него в коридора. Григорий Борисович облече шлифера си и отвори чантата.
— Ето, Нина Вахтанговна, бележка от Тамара. Заповядано ми е да я предам лично в ръцете ви. Но не питайте как се озова у мен — прошепна адвокатът и изчезна зад вратата. — Боже мой, с какво се налага да се занимавам! — каза си той вече в асансьора. — Но Софочка се нуждае от скъпото лечение в Германия!
И адвокатът превключи мислите си към любимата си дъщеря Софочка.
Нино влезе в кухнята и отвори малкото листче от бележник.
„Скъпа мамо!“ — прочете тя и закрещя. Когато мъжете влетяха в кухнята, Нино плачеше, обронила глава на ръцете си. В дългите й пръсти беше стисната бележката.
— Тя е знаела, знаело е момичето ми! — крещеше Нино. Сълзите се лееха като град по винаги студеното й, надменно лице, изкривено сега от гримаса на болка.
— Какво има, Нино? — коленичи пред нея Алгерис.
— Тя е знаела всичко и никога нито с дума… — Нино се задавяше от ридания.
Нино, крещяща гневно, Нино заплашително мълчалива — това бе страшно, но Нино плачеща — то беше толкова ужасно, че и мъжът й, и синът й стояха като вцепенени на вратата на кухнята.
Тя сякаш не ги и виждаше.
— Алгерис! — Нино се вкопчи в раменете на все така стоящия на колене пред нея Смакаускас. — Алгерис! Трябва да я измъкнем. Само ти можеш да ми помогнеш! Само на теб мога да разчитам! — От очите й продължаваха да се леят сълзи.
— Ще направя всичко, което ми заповядаш — бавно и твърдо отговори Алгерис.
— Трябва да заминеш за Питер, да намериш тоя Турецки и да го заставиш с всички средства да я пусне под гаранция! С всички средства! Под гаранция, домашен арест, каквото и да е! Само да я пуснат. И аз ще я отведа, каквото и да ми струва това. Тръгвай веднага! Вземи която искаш от колите. Сутринта да си вече там.
Ваня Висницки бавно се обърна и отиде в хола.
„Значи така, сякаш нас с татко изобщо ни няма! Ако бяха хванали мен, тя нямаше да се тормози така!“ — горчиво осъзна той. Прехапа устни, като сдържаше влагата, която замъгли очите му. Вано постоя така минута и отиде в стаята си. „Какво пък, това ми развързва ръцете“ — помисли той и затвори вратата след себе си.
Иля Николаевич Висницки наистина лежеше в отделението за интензивна терапия на една от престижните кардиологични клиники. Такава заповед, категорична заповед, даде Константин Дмитриевич Меркулов, след като Вячеслав му съобщи по телефона за случилото се. А то стана така.
Когато Тамара Кантурия с все така гневно святкащи очи, сякаш беше самата Немезида, а не търговка на наркотици, далавераджийка, дори убийца, като се има предвид, че потребителите на „китайския белтък“ изгарят подобно на свещи, та след като тя напусна кабинета, придружена от Погорелов, Вячеслав пак запали цигара, като се опитваше да се успокои. Но не успяваше. Дяволска фамилийка, мислеше Слава, втренчен в гладката полирана повърхност на бюрото си. Дяволска фамилийка, повтори си той, като вдигна поглед към Иля Николаевич.