Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Нещо проблясваше в мрака — някакъв предмет отразяваше пламъка на факлите.

— Вътре има нещо — викна той.

— Какво нещо? — попита тревожно Бинабик. — Някакво животно ли?

— Не, нещо метално.

Той се надвеси навътре. Не усети воня на животно, а само едва доловим възкисел дъх, като от пот. Блещукащото нещо лежеше малко по-надолу в тунела, тъкмо на извивката, зад която вече не се виждаше нищо.

— Не мога да го достигна, ако не вляза вътре.

— В такъв случай ще влезем сутринта — отвърна категорично Бинабик. — Идвай вече.

Саймън се промъкна малко по-навътре. Може би беше по-близо, отколкото изглеждаше — на тази светлина не можеше да прецени. Вдигна пламтящите факли пред себе си и пропълзя на лакти и колене, докато целият влезе в тунела. Ако можеше да се протегне в-цял ръст, почти щеше да го достигне…

Пръстта под него внезапно поддаде и Саймън се подхлъзна върху меката кал. Сграбчи стената на тунела, която се откърти, но той успя да се задържи за малко, подпирайки се с протегнати ръце. Продължи да се пързаля надолу върху необичайно рохкавата пръст и затъна до кръста в пода на тунела. Беше изтървал една от факлите и тя съскаше върху влажната земя само на две педи от ребрата му. Другата се беше забила в стената на тунела, поради което не можеше да я изтърве, дори да искаше. Изпитваше странна пустота, но не и уплаха.

— Бинабик! — извика той. — Пропаднах!

Докато се опитваше да се измъкне, усети как почвата под него се размества по странен начин, нестабилна като пясък под оттегляща се вълна.

Тролът се опули така, че бялото на очите му заблещука.

— Кикасут! — изруга той и изкрещя: — Мириамел! Ела веднага!

Бинабик се втурна по склона в гробницата и се промъкна покрай огромния корпус на лодката.

— Не се приближавай много — предупреди го Саймън. — Пръстта е несигурна. И ти можеш да пропаднеш.

— Тогава не мърдай. — Дребосъкът се хвана за кила на лодката и протегна ръка към Саймън, но не му достигна повече от лакът. — Мириамел ще донесе въжето.

Гласът на трола беше тих и спокоен, но Саймън усети, че Бинабик е уплашен.

— Има нещо… нещо се движи отдолу — извика притеснено Саймън.

Усещането беше ужасяващо. Някакво свиване и едновременно разхлабване на пръстта около него, сякаш някаква огромна змия се гърчеше в дълбокото. Необяснимото чувство за спокойствие напусна Саймън, заместено от нарастващ ужас.

— Б-бин… Бинабик!

Не можеше да си поеме дъх.

— Не мърдай! — каза припряно приятелят му. — Освен ако не можеш да…

Саймън така и не чу какво точно искаше да му каже тролът. Нещо внезапно го жилна по прасците, сякаш го опари коприва, след това пръстта под него отново се размърда и накрая го погълна. Той успя да затвори уста в последния миг, преди рохкавата пръст да се надигне и да се захлупи над главата му като развълнувано море.