Гаснещ зрак [bg]

Все пак една сърдита жена изравя дълбоки ровове и да я измъкне от тях нямаше да е лесна задача. Но щеше да я накара да го види по нов начин, каквото и да струваше това.

Имало го беше онова момче, онова бягство. И Грип Галас. Натиск беше имало тогава, избор, който трябваше да се направи, от онзи натиск, който можеше да накара всекиго да се олюлее. Кръв, която трябваше да се пролее и после бързо да се затрупа. Мигове на паника можеха да обземат и най-уверения офицер.

Е, всички тези неща вече бяха минало. Прекалено дълго бе задържала това негодувание в себе си. Никой не заслужаваше отвращението, което тя сякаш бе твърдо решена да насочи към него, не и след всичките тези години брак. „Безметежен брак. Никакви кризи и син — вярно, той отхвърли войнишкия път, но със сигурност можем да му простим това, макар и само за да приемем, накрая, че душата му е слаба, мека душа, твърде нежна за повечето професии, а добре познаваме суровостта на една армейска култура. Жестокостите ѝ.

Не, всичко е за добро, Естала и всичкото това презрение — към мен, към нашия син, към толкова много други — то не предлага никакъв целебен балсам в живота ти. Трябва да разбереш това.

Да разкриеш нежност, скъпа, не е признание за слабост. А дори и да е, всички трябва да познаваме тази слабост, с някого.

Стремиш се да бъдеш силна, винаги, във всяка компания. Това те прави нетърпелива. Прави те жестока.“

Все пак беше приключил с разнасянето на досадните съобщения. Щеше отново да се изправи пред нея, тази нощ. В края на краищата съществуваха различни видове сила. Щеше да ѝ покаже своята и да я нарече любов.

Сепна се, когато усети, че някой крачи до него. Погледна и видя загърната в наметало закачулена фигура — и нищо повече.

— Какво искаш от мен, войнико?

— А, прощавай Силан. Капитан Шаренас съм, боря се със студа колкото мога.

Въпреки че не смъкна качулката, Силан позна гласа.

— Добре си дошла отново при нас, Шаренас. Току-що си се върнала, значи?

— Да. Тръгнала съм да говоря с жена ти всъщност.

„Аха… е, двамата с Естала ще трябва да си намерим друга нощ, предполагам. Утре вечер, да обсъдим някои неща, да го направим отново по-добре.“

— Будна е — каза Силан. — Аз също се връщам при нея.

Лагерът беше сравнително тих, понеже студът хапеше все по-дълбоко. Няколко огъня светеха все още, смътни островчета оранжева, жълта и червена светлина. Но повечето палатки, които подминаваха, бяха тъмни и затворени — войниците спяха под одеялата и, ако имаха повече късмет, под кожи.

— Докладва ли на лорд Урусандер? — попита Силан.

— Да — отвърна тя. — Беше… обширно. Околностите, Силан, са се превърнали в тревожно място. Много умрели, малко от тях — заслужили насилието, което им е нанесено.

— В гражданска война винаги е така.

— Още по-лошото, разбира се, е когато жертвите изобщо не знаят, че има гражданска война. Когато, уви, са първите, които падат в нея. Знание и намерение, Силан. В тези обстоятелства можем да ги наречем престъпления.