Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Върни се бързо.
Тя му се усмихна през рамо.
„Късметлия“, каза си Лойд, но не изпитваше завист. Временните любовни истории не го привличаха — не виждаше смисъл. Помисли си, че е човек от типа „всичко или нищо“. Единственото момиче, което наистина бе желал, беше Дейзи. Тя обаче беше съпруга на Бой Фицхърбърт; Лойд все още не бе срещнал жената, която би могла да заеме мястото й в сърцето му. Някой ден щеше да я намери, сигурен беше; временните заместители не го привличаха твърде много, дори когато бяха привлекателни като Тереза.
— Ето ги и руснаците — обади се някой.
Думите дойдоха от Джаспър Джонсън, черен американски електротехник от Чикаго. Лойд погледна и видя десетина военни съветници; разхождаха се из селцето с вид на завоеватели. Руснаците се отличаваха по кожените якета и кобурите с копчета. — Странна работа, не ги видях, докато се биехме — саркастично продължи Джаспър. — Май са били в друг участък на бойното поле. Лойд се огледа да не би някой политически комисар да е наблизо и да чуе подривните им приказки. Руснаците минаваха през гробището на изоставената църква. Лойд забеляза Иля Дворкин, плъхоподобния полицай, с когото се бе сблъскал преди седмица. Той пресрещна Тереза и спря, за да говори с нея. Лойд го чу да казва нещо на лош испански за обяд. Тя му отвърна, той отново заприказва, и тя поклати глава — очевидно му отказваше. Обърна се и продължи, но той я хвана за ръката и я задържа. Лойд видя как Лени се стяга и напрегнато гледа живата картина — двете фигури в рамката на каменната арка, която вече не водеше наникъде.
— По дяволите — произнесе Лойд.
Тереза отново опита да се откъсне, но Иля явно затегна хватката си. Лени тръгна да се изправя, но Лойд постави ръка на рамото му и го натисна надолу.
— Остави ме да се оправя с това — каза му той.
Дейв го предупреди тихичко:
— Внимавай, човече — това е НКВД. По-добре не се забърквай с тия гадове.
Лойд тръгна към Тереза и Иля.
Руснакът го видя и му каза на испански:
— Разкарай се.
Лойд започна:
— Здравей, Тереза.
— Мога да се оправя с това, не се притеснявай — отговори му тя. Иля се загледа по-внимателно в Лойд. — Познавам те — каза той. — Миналата седмица опита да възпрепятстваш ареста на един опасен троцкистко-фашистки шпионин.
Лойд му отвърна:
— А тази млада жена също ли е опасен троцкисткофашистки шпионин? Стори ми се, че току-що я поканихте на обяд. Появи се Березовски, приятелчето на Иля, и застана заплашително близо до Лойд. С периферното зрение Лойд видя как Дейв вади Люгера от колана си.
Работата се изплъзваше от контрол.
Лойд продължи:
— Госпожице, дойдох да Ви съобщя, че полковник Бобров настоява незабавно да се явите в щаба. Моля, последвайте ме, и ще ви заведа при него. Бобров беше високопоставен руски „военен съветник“. Не беше канил Тереза, но историята звучеше правдоподобно, а Иля не знаеше, че е измислица. В продължение на едно мигновение Лойд не можеше да каже как ще се развият нещата. Тогава се разнесе шумът от произведен наблизо изстрел. Той сякаш върна руснаците към действителността. Тереза отново се дръпна от Иля; този път той я остави да си тръгне. Но другарят Дворкин заплашително размаха пръст към лицето на Лойд:
— Ще се видим отново.
И си тръгна драматично, следван от Березовски, който вървеше като куче подире му.
Дейв прокоментира:
— Глупав…
Иля се направи, че не е чул.
Всички седнаха. Дейв продължи:
— Създаде си сериозен неприятел, Лойд.
— Нямах особен избор.
— Все едно, отсега нататък си пази гърба.
— Разправия за момиче — пренебрежително заключи господин Уилямс. — Случва се по хиляда пъти на ден. С падането на мрака звънецът ги събра в полевата кухня. Лойд получи купа рядка яхния, резен сух хляб и голяма чаша червено вино; толкова беше остро, че си представи как сваля емайла от зъбите му. Топна хляба си във виното, за да оправи вкуса и на едното, и на другото. Храната свърши, но той остана гладен, както обикновено. Отново се върна към старата им шега: