Зовът на барабана [bg]

— Тук — отвърна той, стряскащо близо. — До леглото. Ела ми помогни; това е момиче.

Той беше в малката спалня. Нямаше прозорци, нямаше и въздух. Намерих ги опипом, Джейми беше коленичил на пода до тясно легло, в което лежеше някой.

Беше жена, както той каза; докоснах я и веднага разбрах. Допирът ми показа и че е обезкървена. Бузата ѝ беше хладна и лепкава. Всичко друго, което докоснах, беше топло и мокро; дрехите ѝ, чаршафите и дюшекът под нея. Усетих влагата да се пропива и в полата ми, когато коленичих на пода.

Потърсих пулс на шията ѝ и не го открих. Гърдите ѝ се движеха леко под ръката ми, единственият признак на живот, освен тихите стонове.

— Всичко е наред — чух се да казвам утешително, паниката беше изчезнала, макар че вече имаше повече основания за нея. — Тук сме, не си сама. Какво се е случило, можеш ли да ми кажеш?

През цялото време ръцете ми се стрелкаха по главата, шията, гърдите и стомаха ѝ, отблъскваха мокрите дрехи, търсеха на сляпо и трескаво раната. Нищо, нямаше разкъсана артерия, нито дълбок разрез. И през цялото време се чуваше тихо, но постоянно туп-туп-туп, сякаш тичаха малки крачета.

— Кажи… — прозвуча по-скоро като въздишка. После замълча и си пое дъх със стон.

— Кой ти го причини, момиче? — безплътният глас на Джейми беше тих и напрегнат. — Кажи ми, кой?

— Кажи…

Докоснах местата на всички големи кръвоносни съдове, които се намираха плитко под кожата и установих, че са здрави. Хванах я за отпуснатата ръка и я вдигнах, за да опипам гърба ѝ. Цялата топлина на тялото ѝ се беше събрала там; корсажът ѝ беше мокър от пот, но не и окървавен.

— Всичко ще се оправи — казах отново. — Не си сама. Джейми, дръж ѝ ръката. — Обзе ме усещане за безпомощност, знаех какво се е случило.

— Вече я държа — каза ми той. — Не се тревожи, момиче. Всичко ще се оправи, чуваш ли ме? — Туп-туп туп-туп. Малките крачета се забавяха.

— Кажи…

Не можех да помогна, но все пак плъзнах ръка под роклята ѝ и този път пъхнах пръсти между разкрачените ѝ бедра. Беше топла там, много топла. Кръвта се стичаше леко по ръката ми и през пръстите, гореща и влажна като въздуха около нас, безспирно, като водата, която се стичаше по улея на дъскорезницата.

— Аз… умирам…

— Мисля, че са те убили, момиче — каза ѝ много тихо Джейми. — Ще ми кажеш ли кой те уби?

Дъхът ѝ излезе по-шумно, изгъргори в гърлото ѝ. Туп-туп туп-туп. Крачетата вече вървяха бавно, на пръсти.

— Сер… жанта. Кажи… му…

Отдръпнах ръка от бедрата ѝ и хванах другата ѝ ръка въпреки кръвта. Вече нищо нямаше значение.

— … кажи… — каза тя напрегнато и замълча. Дълга тишина, после още една протяжна въздишка. Тишина, още по-дълга. И поемане на дъх.

— Ще му кажа — рече Джейми. Гласът му вече беше просто шепот в тъмното. — Ще го направя. Обещавам ти.