Колелото на Осхайм [bg]

— Мислиш да напуснеш мъртвите земи оттам ли? — пита Снори. — Защото след съдилището има голямо куче на име Цербер и ако то не те изяде, те чакат реката Ахерон и реката Стикс — това са реките на скръбта и омразата. Лодкарят трябва да е…

— Няма значение — казвам. — Аз не съм мъртъв. Не би трябвало да съм тук. Щом стигнем до съдиите, те ще видят, че съм на грешното място, и ще ме пратят обратно у дома. Това им е работата — да пращат хората където им е мястото.

— Така ли мислиш? — Снори изглежда обзет от съмнения: тъкмо обратното на онова, от което имам нужда.

— Така вярвам — казвам аз. — А точно това е от значение. — Минава ми през ума, че в този Ад човек с достатъчно силна воля, човек, готов да пожертва всичко, може да изкриви самия свят около желанието си и да направи от себе си каквото поиска. Също така ми минава през ума, че аз не съм такъв човек.

Дългите крачки на Снори го изравняват с мен.

— Значи трябва просто да те заведем до съдилището.

— Това е едно от най-слабите места на идеята — признавам и забавям ход, за да се огледам за някакви указания, но разбира се, такива няма. Само прах и скали.

Снори продължава напред.

— Ти още не си разбрал това място — подвиква през рамо. — Посоката няма значение. Като в сънищата. Нещата, които искаш, идват при теб. Нещата, които не искаш, също.

Забързвам, за да го настигна.

— Значи просто ще вървим в тази посока?

— Да.

— Докато го намерим?

— Да.

— Кара каза, че вратата ще е навсякъде — отбелязвам: нали винаги жадувам да избегна дълго ходене.

— Ако я видиш, преди да стигнем дотам, кажи ми — изпръхтява Снори. — А как мислиш, че ще изглежда това съдилище? Как се казват съдиите?

Вървим през долина, която постепенно преминава в равнина, под небе, което потъмнява леко, хвърляйки сенки върху нас. През пялото време си говорим за подземния свят на Хадес, боговете на Олимп и легендите, които древните хора са изплели около всичко това. След Хилядата слънца мнозина загубили вяра в Римския бог и се обърнали към старите богове, чиито провали били твърде далеч в миналото, за да ги помнят. Докато си припомняме формата и историята на Хадес, откриваме, че навлизаме в него, или по-скоро в онази част от мъртвите земи, която се оформя от вярата на хората, които вярват в такива приказки.

— А бе защо в езическите адове все има кучета? — питам. — И реки?

— Какво имаш предвид? — В гласа на Снори се промъква отбранителна нотка.

— Гърците имат река Стикс, през която те прекарва лодкар и те оставя на бряг, пазен от огромно куче на име Цербер. Северняците имат реката Гьол, която прекосяваш по мост, водещ към бряг, пазен от огромно куче на име Гарм.