Дългият път към дома [bg]

— Мисля си — каза Гамаш и я изгледа неодобрително, — че трябва да се обадя по телефона.

— Предай много поздрави на Рен-Мари — извика Мирна след него.

Гамаш кимна, излезе навън и извади мобилния си телефон. Не каза на Мирна, че нямаше намерение да се обажда на съпругата си. А на някой друг в Трите бора.

— Какво искаш, дявол те взел?

Рут вдигаше телефона така, вместо да каже „ало“.

— Искам да поговорим за днешното ви посещение в колежа по изкуствата.

— Нали вече говори с жена си? Защо занимаваш и мен?

— Исках да ви задам един въпрос, на който Рен-Мари не можа да отговори.

— Какъв? — отвърна нетърпеливият глас, но в него се долавяше и нотка на любопитство.

— Пак изникна онази ваша строфа.

— Коя, мис Марпъл? Написала съм стотици стихотворения.

— Знаете коя, ma belle. — Почти я чу как потрепери. Гамаш отдавна бе научил, че ако искаш да се харесаш на Рут, трябва да й отвръщаш със същото отношение, което получаваш от нея. Но ако искаш да я уплашиш до смърт, бъди любезен. — „Просто седя, където ме оставиха…“. Тази.

— И какво?

— Рен-Мари каза, че днес двамата с професор Маси сте я изрецитирали заедно. Никога не съм ви чувал да рецитирате с някого. Сигурно сте го харесали.

— Накъде биеш?

— Рен-Мари каза, че е бил очарован от вас.

— Звучиш изненадан.

— И вие от него. — След тези думи се възцари кратко мълчание. — И че когато ви е попитала за това, вие сте казали нещо. Според нея е било на латински. Какво казахте?

— Не ти влиза в работата. Толкова ли е смешно, че двама старци може да изпитват взаимно привличане? Толкова невероятно ли изглежда?

Още нещо беше необяснимо.

Вместо да е бясна, Рут звучеше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи. Тогава Гамаш си припомни — макар никога да не ги забравяше напълно — някои от нещата, които ненавиждаше в работата си.

— Рут, какво казахте, когато Рен-Мари ви попита за вашите чувства към професор Маси?

— Няма да го разбереш.

— Да опитаме.

— Цитирах един от любимите си поети — рече старицата. — Не, не себе си.

— А кого?

— Шеймъс Хини.

— Стих от негово стихотворение? — попита Гамаш.

— Не. Последните думи, които е изрекъл на смъртния си одър. Казал ги е на съпругата си. Noli timere.

Гамаш усети буца в гърлото си, но продължи:

— Стихотворението, което сте рецитирали с професор Маси: „Просто седя, където ме оставиха, изваяна от камък и самозаблуда“…

Изчака поетесата да довърши строфата, както бе сторила пред възрастния преподавател. Но тя мълчеше, затова Гамаш я изрецитира докрай:

— „че божеството, което за удоволствие убива, може и да лекува“.

— И какво за него?

Гамаш се обърна към къщата и през прозореца видя Клара и Шартран, застанали един до друг и склонили глава над вечерята, която приготвяха заедно.

Noli timere — помисли си.

— За кого сте написали това стихотворение? — попита той Рут.

— Има ли значение?