Измамна светлина [bg]

ГЛАВА ДВАЙСЕТА

Клара затвори вратата и се облегна от вътрешната й страна. Ослуша се за Питър. Изпълнена с надежда. С надеждата, че няма да чуе нищо. С надеждата, че е сама.

Така и беше.

"О, не, не, не… — помисли си. — Все тъй стенеше мъртвият тихо."

Лилиан не беше мъртва. Тя живееше в лицето на господин Дайсън.

Художничката се бе прибрала у дома с бясна скорост. Едва бе успяла да овладее колата на пътя, зрението й бе замъглено от онова лице. Онези лица.

Господин и госпожа Дайсън. Родителите на Лилиан. Стари, немощни. Почти неузнаваеми в сравнение с енергичните и сърдечни хора, които Клара помнеше.

Но гласовете им бяха резки. А езикът — още повече.

Нямаше никакво съмнение. Направила бе ужасна грешка. И вместо да поправи нещата, ги беше влошила.

Как бе успяла да изпадне в такава заблуда?

— Шибан скапаняк. — Андре Кастонге бутна масата и се изправи със залитане. — Трябва да му кажа едно-две неща.

Франсоа Мароа също стана.

— Не сега, приятелю.

Възрастните мъже се загледаха след Дени Фортен, който се отдалечаваше. Без колебание, без да обръща поглед към тях. Без да се отклонява от твърдо избрания курс.

Крачеше към къщата на семейство Мороу. Това поне бе ясно на Кастонге, на Мароа и на главен инспектор Гамаш, който също гледаше.

— Но не можем да му позволим да говори с тях — настоя галеристът, докато се опитваше да се отскубне от арт дилъра.

— Той няма да успее, Андре. Знаеш го. Нека опита. А и Питър Мороу излезе преди няколко минути, видях го. Дори не си е у дома.

Кастонге се обърна към него и се олюля.

— Vraiment?

На лицето му се изписа глуповата усмивка.

— Vraiment — потвърди Мароа. — Наистина. Защо не се върнеш в хотела да си починеш.

— Добра идея.

Андре Кастонге тръгна бавно и целенасочено през затревения площад.

След като стана свидетел на всичко това, Гамаш се загледа във Франсоа Мароа. Лицето на арт дилъра излъчваше отегчена изтънченост. И донякъде безпомощност.

Главният инспектор се присъедини към възрастния мъж. Търговецът на произведения на изкуството не откъсваше поглед от къщата на семейство Мороу, сякаш очакваше тя да направи нещо, с което да заслужи вниманието му. После се взря в Кастонге, който тътреше крака по черния път.

— Горкият Андре — изрече арт дилърът. — Това не беше много мило от страна на Фортен.

— Кое? — попита Гамаш, също загледан в галериста. Мъжът спря най-горе на хълма, олюля се леко и продължи нататък. — На мен ми се стори, че мосю Кастонге се държа грубо.

— Защото беше провокиран — поясни Мароа. — Фортен знаеше как ще реагира Андре още щом седна на масата. А после…

— Да?

— Ами… поръча още алкохол. За да го напие.

— Той знае ли, че мосю Кастонге има проблем?

Франсоа Мароа се усмихна, после поклати глава.

— Вече е публична тайна. През по-голямата част от времето го контролира. Налага се. Но понякога… — Направи красноречив жест с ръце.