Игра на милиарди [bg]

Първият светофар пред тях светна жълто. Спортната кола не намали въобще.

— Давай — нареди тя.

Таксиметровият шофьор не отмести крак от педала на газта и се плъзна точно когато светна червено. Човекът не можеше да направи нищо пред астън мартина. Алекс сви ръка в юмрук и стисна толкова силно челюстта си, че имаше чувството, че ще си счупи зъб. Спортната кола увеличаваше дистанцията. Погледна последния светофар. След него Солт щеше да настъпи педала на газта и да отлети (точно така би направила и тя). Всякаква възможност да се изправи срещу него щеше да бъде изгубена.

— Не можеш ли да караш по-бързо? — попита тя.

— Опитвам се, г`спожо. Имам само четири цилиндъра. Приятелят ви има дванадесет. Битката не е честна.

Светофарът светна първо жълто, после червено. Астън мартинът не намали. Алекс зачака стоповете му да светнат, молеше се Солт да спре.

Червено.

Солт спря. Десет секунди по-късно таксито също спря две коли зад него. Алекс провря ръка през отвора в преградата между шофьора и пътниците.

— Ето ти двайсетачка.

— Но…

Изхвърча през вратата и хукна да бяга по улицата, мина една кола, после втора, като през цялото време не отделяше очи от светофара, заповядваше му дори да не си помисля да се променя. Астън мартинът все още беше на крачка от нея, когато светна зелено. Алекс се хвърли към вратата. Пръстите й сграбчиха дръжката и тя я отвори точно когато автомобилът потегляше. С голямо усилие успя да се качи вътре.

— Какво, по дяволите? — учуди се майор Джеймс Солт. — Какво си мислиш, че правиш?

— Знаеш коя съм — отговори Алекс. — Продължавай. Майорът я изгледа подозрително.

— Тя каза, че си корава малка кучка.

— Права е.

— Мога да те застрелям на място и ще съм в правото си. Алекс не забеляза пистолет по тялото на Солт, но това не

означаваше, че няма такъв наблизо.

— Не ми трябва оръжие и хич не ми дреме за правата ти. Просто карай.

Майорът натисна педала на газта.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита той.

— Всичко. Имена. Цели. Кога. Но най-вече искам да знам кой стои зад заговора.

— Не знам за какво говориш.

— Мисля, че не е така.

— Как ме намери?

— Предпочитам аз да задавам въпросите.

— Ще ме разпитваш в собствената ми кола?

— Майор Солт, загазил си сериозно. Бих казала, че сътрудничеството е най-добрият вариант за теб.

— Ти дори не си пратена от службата си. Какво, ако Ламбер е бил под мое командване някога? Това беше преди години. Не разполагаш с нищо, стреляш на сляпо.

— Знам, че ти си вербувал Ламбер. Знам, че е бил изпратен в Намибия, за да се подготви. Знам, че си платил на ГРААЛ, за да ти помогне. Мисля, че отдавна вече не стрелям на сляпо.

— Подслушвала си?

— И всичко е записано.

— Никой съд няма да го признае — контрира Солт. — Можеш да си вземеш записа и да си го навреш в сладкия малък задник. Защо, по дяволите, да говоря с теб?