Игра на милиарди [bg]

Стълби с мокет водеха до рецепцията на първия етаж. Имаше бюро, но зад него нямаше никого. Стени от опушено стъкло й пречеха да види останалата част от офиса. Забеляза сенки, които се движеха зад тях. Един стъклен панел се отвори и спретната руса жена, облечена в бледосив костюм, се приближи до нея с протегната ръка.

— Крис Рийс-Джоунс — представи се отчетливо тя. — Приятно ми е да се запознаем.

— Алекс Форца. Бяхте прекалено мила да ме приемете.

— Ние предпочитаме приятелите ни в Петицата да са щастливи.

— Бъдещи служители?

— Нещо такова — отвърна Рийс-Джоунс с усмивка подобна на Чеширската котка. — От тук.

Жената поведе Алекс през отворено пространство с бюра и работни маси. Тук-там имаше по някой човек зад тях. Всички бяха облечени в елегантни ризи на райета, с отворени яки и навити ръкави. Някои от тях четяха сутрешния вестник. Един беше на телефона, но когато заговори, гласът му беше толкова мек, че звучеше като шумолящо кадифе.

— Спокоен ден?

— Не точно.

Алекс очакваше половината служители да са бивши агенти на разузнаването, да са работили за МИ-5, по-известни като Кутията, или МИ-6, разузнавателната служба. Останалите вероятно бяха от Скотланд Ярд и различни клонове на британската армия, предимно от САС — Специална авиодесантна служба на Великобритания.

Рийс-Джоунс влезе в един проветрив, спартански офис. Бюрото беше от матирано стъкло и полирани стоманени крака. Имаше телефон, тетрадка, черно-бели фотографии на пусти пейзажи и почти нищо друго.

— Моля, седнете. Чай?

— Не, благодаря — отвърна Алекс, остави чантата си на пода и се разположи.

Рийс-Джоунс седна на стол с ниска облегалка.

— Спокоен ли беше полетът ви? Частните самолети правят нещата доста по-лесни.

Алесандра не беше казала на своя контакт в Петицата, че смята да използва джета на Боби, което означаваше, че Крис Рийс-Джоунс си имаше свои собствени контакти.

— Очаквах да разговарям с майор Солт.

— Майор Солт вече не работи тук.

— Не знаех. Отскоро ли го няма?

— От три месеца. Клиентите винаги се изненадват, като видят, че мястото му е заето от жена. Очевидно е, че и вие сте изненадана.

— Малко — отвърна Алекс. Но това беше лъжа. Всъщност беше доста изненадана. Жените може и да вършеха добра работа в силите на реда на САЩ и да показваха добри резултати в Западна Европа, но не беше чувала да са започнали да работят за частните военни организации.

— Ще приема това като комплимент. — Рийс-Джоунс я гледаше дръзко. Очите й бяха сини, кожата й гладка като алабастър, а косата й имаше платинено рус цвят, който само най-скъпите колористи можеха да гарантират. Алекс предположи, че е на около петдесет, плюс-минус някоя годинка. Също така предположи, че е шпионин, който се е насочил към частния сектор. Беше прекалено лъскава и полирана, за да е била полицайка.