Игра на милиарди [bg]

През мъглата, която се беше образувала в главата й, успя да види как ръката на майора се стрелна към жабката, отвори я и посегна към нещо тъмно и масивно, което знаеше, че е пистолет „Глок", какъвто носеше и тя. Мъжът извади оръжието. Наясно беше, че ще го използва, никой войник не вадеше оръжието си просто ей така. Приливът на адреналин я накара да се съвземе. Солт насочи пистолета в главата й, но тя го сграбчи за ръката и я блъсна нагоре. Оръжието стреля на сантиметри от лицето й, усети как барутът изгаря бузата й. Майорът стреля отново. Изстрелът я оглуши и заслепи, в главата й се надигна ужасен звън, пред очите й падна мрак.

Отново се намираше на „Уиндърмиър Стрийт" и лежеше просната по гръб, неспособна да спре Ламбер да застреля Джими Малой.

Нямаше да позволи да се случи отново.

Премига и зрението й се възвърна. Солт шофираше от неправилната страна на пътя. Огромна сребърна решетка се насочи към тях.

— Внимавай! — провикна се тя.

Камионът се отклони от пътя им, едва чу пронизителния звук на клаксона му през звъненето в ушите си. Солт завъртя волана наляво и отново се върна в тяхното платно. В този момент Алекс се изправи в седалката, хвана горната част на ръката му с лявата си длан, изви тялото си, положи предмишницата му на коляното си и я счупи.

Солт изпищя. Пистолетът падна на пода. Тя веднага го взе и навря дулото в слепоочието му.

— Спри колата — нареди му Алекс.

Майорът насочи автомобила към паркинга, все още шофираше с висока скорост. Наби рязко спирачките и преди да спрат, се извиха на една страна.

— Шибана кучка. Счупи ми ръката.

— Искам име — настоя Алекс. — Или ти обещавам, че ще ти счупя и другата.

— Не знам името му — отвърна Солт, докато държеше ръката си. — Свърза се с мен преди три месеца. Каза ми, че иска да събере екип за работа в чужбина. Преврат. Опасен бизнес. Обеща да ми плати цяло състояние. Разорен съм. Нуждаех се от парите. Не е споменавал нищо за Америка.

— Колко ти плати?

— Един милион. Лири, а не долари.

— Кои са другите?

— Хора, с които съм работил преди. Някои са от полка, други от легиона като Ламбер. Има всякакви. Белгийци. Шведи. Също така и жени.

— Жени?

— Той настоя. Искал да се слеят.

— Къде да се слеят?

— Не знам.

— Колко са?

— Няколко. Десет. Може би дванадесет.

— Глупости. — Алекс го удари по счупената ръка. — Колко са?

— Тридесет. Изпратих всичките в Намибия. Имат ранчо там. Тренировъчна база или нещо подобно. Шестима отпаднаха. — Солт потръпна. — Трябва да отида в болница. Имам чувството, че костта е пробила кожата.

Алесандра опипа ръката на мъжа и той потрепери.

— Не кървиш — констатира тя. — Ще издържиш този лек дискомфорт.

— Дискомфорт? Това си е чиста агония.

— Как го наричаше?

— Никак. Той се представяше като стария ми приятел. Алекс усети, че майорът се подвоуми, преди да отговори.