История на Втората световна война

През август 1903 г. започват преговори между Япония и Русия за преодоляване на разногласията им в Далечния изток. Обаче след пет месеца и половина японското правителство стига до заключението, че руската позиция не предлага задоволително разрешение на въпроса, и на 4 февруари 1904 г. решава да прибегне до сила. На 6 февруари преговорите са прекъснати, но не е обявена война. Японският флот, командван от адмирал Того, потегля при пълна секретност към руската военноморска база Порт Артур. Нападението заварва руснаците неподготвени, които губят при нападението два от най-добрите си линейни кораба и един крайцер, и в резултат от този момент нататък японците установяват превъзходство по море в Далечния изток. Японската декларация за обявяване на война е оповестена едва на 10 февруари — деня, в който е направена и руската декларация.

Отношението на британците, които две години преди това са сключили споразумение с Япония, рязко се различава от тона, с който те пригласят на американците в осъждането на поведението на Япония 37 години по-късно. През февруари 1904 в. „Таймс“ излиза със следния коментар: „Благодарение на мъжественото решение на Микадо30 и на съветниците му японсият флот пое инициативата и започна войната с едно дръзко действие… Поради това че е застанала на рейд извън пристанището, руската ескадра е била уязвима и сякаш сама е отправила покана да бъде нападната. Поканата е била приета с бързина и точност, които правят чест на флота на нашите храбри съюзници… Моралният ефект от този подвиг ще бъде огромен и може да повлияе върху целия ход на войната… С тези свои силни действия японският флот се възползва от гласуваното му от държавното ръководство доверие и се оказа господар на положението“.

Статията „Япония“ в изданието на „Енциклопедия Британика“ от 1911 г. също хвали Япония за това, че е избрала войната и е вдигнала оръжие срещу една „военна диктатура и политика на егоистични ограничения“.

На 21 октомври 1904 г. — 99-ата годишнина от Трафалгарската битка, първи лорд на Адмиралтейството на Великобритания става адмирал сър Джон Фишър. Той бързо започва да настоява пред крал Едуард VII и други влиятелни среди, че засилващата се опасност от разрастването на германския военноморски флот трябва да бъде овладяна с действия, подобни на действията при Копенхаген, т.е. да бъде извършено внезапно нападение без обявяване на война. Фишър стига твърде далеч в пропагандирането на този удар. Постоянното му настояване за възприемането на такъв курс, естествено, стига до ушите на германското правителство и, естествено, то приема нещата по-сериозно, отколкото британските политически кръгове.