Десет приключения на Лиско

— Мокси, защо си тъжен? — запита лисичето.

— Защото ми се изплъзна!

— Какво да правим, Мокси, нямал си късмет.

— А можех. Ако имах по-предвидливи родители, можех да лапна цялата кошница и щях да дам не по една ягода като този никаквец, а по две!

— Е, тогава наистина трябва да се съжалява, че нямаш дълго име.

— Така че нямате късмет! — заключи магарето. — Сега ще гледате как този проклетник лапа ягодите, да ви дойде акълът в главата!

Срещнаха една гугутка, която плачеше.

— Защо плачете?

— Проклинам родителите си. Ако ме бяха кръстили с по-голямо име…

— Щяхте да ядете ягоди, нали?

— Аха… А те ме кръстиха с такова малко име.

— Как се казвате?

— Птоломения.

— Завиждам ви — въздъхна Мокси. — Аз се казвам Мокси.

— Божичко, че как живеете с такова късо име! Че то не може да се живее с такова късо име. Че то, докато го започнеш, и свършва. Дори не се забелязва. С такова име не можеш да се оправиш в някоя по-голяма тълпа. Ако наблизо няма много животни, както и да е, но в навалицата? Какво ще правиш с такова малко име в навалицата?

— Не бъркайте в раната ми! — извика Мокси. — Съзнах го и без вас.

— Че тогава къде отивате? Мен ме скъсаха с такова голямо име…

— А, моята е загубена, но водим този проклетник.

— Жабока ли?

— Аха.

— Как се казва?

— Как се казваш бе, проклетнико? Не мога да ти запомня името.

— Чимиджимичамиджоми! — наду се Чими.

— Това е име! — възхити се Птоломения. — Просто ви съглеждам как ядете ягодите!

— Много ли са? — наду се още повече Чими.

— Не съм виждала по-голяма кошница в живота си. Голяма… колкото… колкото…

— Около колко голяма? — запита нетърпеливо Чими.

— Колкото един варел.

— Какъв варел?

— Метален… Не сте ли виждали там, на една поляна, в онази гора, стои изправен, с дупката нагоре.

— Знам го — смотолеви Чими.

— Падал е в него — обади се Лиско.

— Че как може да е падал. В този варел изобщо не може да се падне.

— Но той е падал.

Гугутката изгледа Чими от главата до петите и отлетя учудено.

— Два пъти! — извика след нея Мокси.

— Два пъти, но ще ям ягоди, а ти, дето не си падал нито веднъж, ще гледаш отстрани.

— Виж, това, дето го каза, е вярно — съгласи се Мокси и отново се почувствува тъжен.

Кошницата беше много голяма. Изплетена от жилави лешникови вейки, продълговата като корито и висока като ваза, тя стоеше на масата. От дръжката й надолу като мустаци се разклоняваха две бели панделки със златни надписи. На едната пишеше:

КОНКУРС ЗА НАЙ-ДЪЛГОТО ИМЕ

А на другата:

ГОЛЯМАТА НАГРАДА

Дивите ягоди бяха кървавочервени, обсипани с тъмни или светли точици. Ягодите се издигаха високо над кошницата, което означаваше, че тя е препълнена.

Друго нищо не виждаха Лиско, Димби, Домби, Мокси и Чими. Те гледаха само кървавочервения блясък с точиците и не виждаха нито журито, насядало край масата, нито щъркела, застанал пред масата. Новопристигналите не можеха да свалят погледите си от рубиненочервения блясък на горските плодове. Като ги наблюдаваше, Домби заплака. Заплака мълчаливо, героично, само със сълзи. Там, върху масата, в красивата кошница стоеше мечтата му. Има деца, които мечтаят за пътешествия, други мечтаят за автомобили и за междупланетни ракети. Домби мечтаеше да намери някъде диви ягоди. Ето ти ги! Стоят си в кошницата, може би пет хиляди на брой. Или пък много повече, защото Домби още не знаеше какво е това пет хиляди.