Десет приключения на Лиско

— Ами нали това му казвам, да не си говорим — заяви Мокси.

— А аз му казвам, че хич не ми трябва неговото говорене — заяви Чими.

— Нито пък аз искам да разговарям с теб.

— А пък аз искам, нали?

— Затова ти казах да не разговаряме.

— Че то можеше и без да ми кажеш.

— Аз де да знам, че няма да ми говориш. Не мога да знам, че няма да ми говориш, че да не ти говоря. Затова ти казах…

Димби запуши ушите си. Гледането му се стори по-интересно от слушането. Той виждаше как Мокси и Чими отваряха устните си, те сигурно говореха нещо разпалено, но нищо не се чуваше. Със запушени уши Димби се излегна край Резедавия вир и отново загледа небето, по простата причина, че човекът прави, що прави, и накрая винаги отправя поглед към небето, сякаш си е свършил работата на земята и сега замисля нещо друго.

Като се приближаваше, Домби отдалеч слушаше разговора на Мокси и Чими, но като се приближи съвсем, той с учудване видя Димби да си запушва ушите. „Може би някаква нова игра“, помисли си Домби и също запуши уши. Наистина е интересно. Гледаш двама, които се карат, нищо не чуваш и само следиш устните им, които се отварят и затварят. Домби се излегна до Димби.

— Пак ли небето? — запита той.

Димби не го чу и не му отвърна.

Успя да го види едва когато Домби се изправи и отиде до големия храст, огледа наоколо и се върна.

— Ягоди ли видя? — запита Димби.

— Уви! — отвърна Домби.

Когато вървеше някъде, Домби обикновено се обръщаше насам-натам и търсеше диви ягоди. Понякога му се случваше, както лежи, изведнъж да стане и да огледа наоколо за диви ягоди. Никога не намираше, но какво от това?

— Ти си търсил на това място поне сто пъти — упрекна го Димби.

— Бе де да знаеш… Ти защо гледаш небето?

— Не знам… Остана ли по-свободен, гледам небето.

— Ти ли го намери?

— Да.

— Къде?

— Далеч.

— Кога се скараха с Мокси?

— Не се карат, а си казват, че не им е приятно да разговарят, понеже се мразели.

— Аха! — рече Домби и се излегна до приятеля си. — Виждал ли си Лиско?

— По едно време го зърнах. Двамата се сблъскахме, докато търсехме жабока.

— Защо ли му е?

— Знам ли. Смятам, че скоро ще разберем.

— Ако искаш, да го повикаме.

— Ами да го повикаме.

Димби и Домби извикаха силно. Чак тогава Мокси и Чими млъкнаха.

— Лискоооо! — извикаха повторно Димби и Домби.

— Тук съм — отвърна лисичето. — Стоя настрана и слушам тия как се уверяват, че не им е приятно да разговарят. Димби, ти ли го намери?

— Да.

— И сега търсиш нещо друго?

— Да.

— По небето.

— Аха.

— Пък аз се страхувам да погледна нагоре.

— Защо?

— Обхваща ме тъга. Питам се, това там горе празно ли е, или не е празно. Ако е празно, защо е празно и на кого му е притрябвало такова голямо празно нещо. Ако не е празно, тогава е интересно. Може би по-интересно от всички интересни неща на земята. Но ако е непостижимо? Тогава ми става мъчно. Предпочитам да е празно. Но колкото повече мисля, толкоз повече се убеждавам, че не е празно. На кого му е притрябвало такова огромно празно нещо. Защо? И щом е празно, защо трябва да е толкоз обилно осветено. На кого му е притрябвала светлина? Празното нещо спокойно може да си бъде тъмно. — Лиско се умълча и после запита тихо: — Чими, как си?