Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Чакай да се разберем: ти твоя кон, аз моя, нели?
То беше вече уговорено, ала той искаше да смути противника си, да пресече щастливия му удар. Радомир бутна ръката му и промърмори разсеяно:
— Да, да…
Той бързаше да хвърли кокалчето си и го хвърли. То подскочи и падна на широката си страна.
— Тюх! — махна с големия си юмрук мдадият играч и още повече се изчерви. Той и не мислеше за коня си сега, гневеше се на несполучливия удар. И втренчи ревниви очи в ръката на стотника. Стотникът дълго разклаща кокалчето в ръката си, едва-едва присвил насмешливи устни. Той не бързаше — искаше да покаже как се играе, предвкусвайки победата си. Най-сетне ловко подхвърли кокалчето. Задържа се то на по-тясната страна. Сполука! Всички наоколо ахнаха съчувствено към Радомира, който губеше коня си.
— Е, е — обади се другият хилядник. — Това е на шега. Как може коня!
Щастливият стотник опули срещу него сърдити очи:
— Така е уговорено. Аз не съм го карал насила! Отказваш ли се? — обърна се той към Радомира.
— Нееее — подигна широките си рамена Самуиловият син. И току добави: — Аз имам още един кон.
Дребният стотник зяпна срещу него с алчни очи:
— Ти… И за него ли?
— И за него — кимна живо Радомир.
— Стига, стига! — завикаха другарите им един през друг: — Това вече съвсем… Ще останеш без кон!
Двамата играчи бяха като глухи. Стотникът попита тихо, с пресекнал глас:
— Ще хвърляме ли?
— Да — отвърна Радомир и посегна да хвърли кокалчето си, но стотникът пак го спря. Той не искаше да изпусне вероятната нова печалба и каза строго:
— Редът сега е мой. Нели аз спечелих…
— Добре. Хвърляй.
Кокалчето на стотника пак застана на по-тясната си страна, която печели.
Радомир се усмихна радостно на сполуката му; той пак не мислеше за своята загуба, а повече се радваше, че беше негов ред да хвърля. Сега той искаше да покаже майсторство и пак беше смешен с голямата си ревност в играта. Отпусна се на двете си колена върху каменния под, за да му бъде по-удобно, и се приведе напред, златната му коса се провеси на едри къдри. Той изплези накриво език, пристисна го с белите си широки зъби и току метна кокалчето на пода. То също се задържа на тясната си страна, но тая, която не печели.
— Аааа! … — нададоха вик всички наоколо, запреплитаха се гласове: — Това пък съвсем не може! Как тъй! Няма какво да язди! Хайде… Оставете…
— Конете са мои — удари малкия си юмрук в гърдите гостът.
— Е твои — засмя се с цялото си лице Радомир. — Спечели ги.
— И двата.
— И двата, и двата — поклати глава младият великан, като че ли загрижен да не би противникът му да изпусне печалбата си. После той пак се усмихна: — Аз не можах.
Изеднаж наоколо стана съвсем тихо. Двамата възбудени играчи — най-напред стотникът и след него Радомир, се огледаха като събудени от сън. Близу до вратата на помещението бе застанал великият войвода със строго лице, загърнат в походната си наметка. На вратата зад него стоеше Иван-Владислав и други някои от началниците. Играчите в помещението не бяха забелязали кога бе влязъл Самуил. Най-напред го съгледа по-старият хилядник и мълчаливо сбута другите началници, но в същото време Радомир и противникът му продължаваха своя възбуден разговор; на пода пред тях лежеха двете кокалчета. Другарите им не успяха да ги предупредят, но великият войвода преди това още всичко бе видял. Стотникът-играч веднага скочи, изправи се и Радомир, но някак без да бърза, покорен на съдбата си. Великият войвода се загледа тъкмо в него:
— Хилядник Мокри! Вземи веднага петдесет конници и тръгвай за Верея. Да отвориш през снега пътя към обсадения град.
Гаврил-Радомир нищо не отговори. Виждаше се — баща му искаше да го изобличи. Младият хилядник винаги можеше да намери един кон, но своите собствени коне бе загубил в играта с кокалчетата. Самуил продължи:
— Ти нямаш свои коне. По същия начин можеш да загубиш и меча си.
— Не… Меча никога! — улови се разпалено за думите му Радомир.
Великият войвода продължаваше да го гледа с леден поглед и Радомир наведе очи, засрамен от момчешката си пламенност. Самуил Мокри огледа всички там и пак се обърна към Радомира:
— Не знаеш ли ти, че игра с кокалчета не се позволява и още повече, когато е със залог! Който залага конете си, ще заложи и меча си, и главата си.
— Ние на шега… велики войводо — обади се неочаквано щастливият в играта стотник.
— Ти искаш и да ме излъжеш? — обърна се към него Самуил.
Стотникът се смути за един миг, но веднага след това цял се съживи, заговори с голяма смелост: