Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
В средата на залата, като някоя самодива, една права, неподвижна колона просветваше в мрака, все едно че бе покровителката на това свещено място.
Единственият шум, който сегиз-тогиз се дочуваше в тъмнината, бе църкането на мишките, които, след като си бяха прогризали дупки в стените, гризяха книжата на жалбописците.
Но от време на време се чуваше и далечно трополене на кола, звънтене на ключове и още някои други звуци, които идваха сякаш от дъното на земята.
Несъмнено човек би се уплашил не на шега, ако му се наложеше в този час да застане сред безкрайната Зала на изгубените стъпки, чиито стени в краищата си още бяха червени от кръвта, пролята през месец септември. По стъпалата на същото помещение само преди един ден бяха слезли двадесет и пет души, осъдени на смърт. Само мраморните плочи на пода отделяха залата от тъмничните килии на Консиержери.
Сред страшния мрак, в почти тържествената тишина, се чу слабо проскърцване. Вратичката на будката на един жалбописец се отвори и сянка, по-черна и от нощния мрак, предпазливо се измъкна навън.
Гневният патриот, на когото жалбописецът преди няколко часа тайничко бе казвал господине и който отвръщаше на името Теодор, леко се спусна по гладките плочи.
В дясната си ръка той стискаше тежък железен прът, а с лявата притъкмяваше втъкнатите два револвера в пояса си.
— Отброих дванадесет плочи от будката — шепнеше той. — Дай да видим сега. Ето го края на първата…
Както пресмяташе, с крака си той започна да разширява една от празнините между две плочи.
— Чакай да видим — прошепна малко по-късно и престана да разширява проядения от времето процеп между плочите, — чакай да видим дали съм направил всичко както се полага. Ще имам ли необходимата сила, тя ще има ли нужния кураж? О, да, кураж тя ще има, той ми е отлично познат. Ох! Боже мой! Кога ще мога да я хвана за ръката, кога ще й кажа: „Ваше величество, вие сте спасена!…“
Той спря, сякаш смазан от тежестта на своята собствена надежда.
„О, Господи — продължи мъжът, — дързък план, план на луд човек, ще кажат всички и ще се завият още по-добре, да не настинат в леглото, или пък ще се задоволят да се пошляят покрай Консиержери, преоблечени като слуги. Но те нямат онова, което имам аз, за да съм смел: аз искам да я спася не само като кралица, но и като жена… Я да взема да си повторя какво имам да върша. Да вдигна плочата, това е дребна работа, опасно ще бъде, ако я оставя отворена, тъй като може да дойде някой дежурен… Но дежурни тук няма. Подозрения не могат да възникнат предварително у никого, тъй като съучастници аз нямам. Колко ли време ми е нужно, на мен, с моето огромно желание, за да мина през тъмния проход? За три минути съм под нейната стая. За още пет — вдигам плочата от огнището на камината. Тя, разбира се, ще ме чуе как работя, но смелостта й е толкова голяма, че няма да се уплаши. Напротив, веднага ще се досети, че някой идва да я спасява… Пазят я двама души, които, не ще и дума, ще се притекат… Но какво от това? Двама души! — рече си мъжът с мрачна усмивка и погледна към оръжието, което бе в пояса му. В ръката си той стискаше още един револвер. — Двама души за мен са толкова работа, колкото отместването на тези две плочи. Клетите хорица!… Но малцина ли са умрели на този свят досега, при това много по-невинни от тях? Хайде напред!…“
Гражданинът Теодор силно натисна с железния прът в пукнатината между двете плочи.
В следващия момент жива светлина пропълзя по плочите, сякаш беше златна бразда. Шум, повторен от ековете на свода, привлече вниманието на заговорника. С един скок се намери отново в будката на жалбописеца.
След малко слаби гласове стигнаха до слуха му.
Той се наведе и през една пукнатинка от будката успя първо да види човек във военни дрехи, чиято сабя дрънчеше по плочите, а след него човек в сиви дрехи носеше под мишница някаква линия и загъната на руло хартия; трети човек с висока шапка вървеше след втория, а след него потропваше още един мъж с дървени обувки и облечен в карманьола.
Със скърцане се отвори някаква голяма врата с решетка.
Четиримата влязоха.
— Ревизия! — прошепна Теодор. — Да бъде благословен Бог! Ако бяха дошли десетина минути по-късно, бях загубен!
Той напрегна вниманието си. Искаше да познае хората.
Онзи, който вървеше отпред в генералска униформа, беше Сантер. Човекът с високата шапка беше Ришар. Човекът с карманьолата — вероятно ключар.
Но Теодор никога не бе виждал човека в сивата дреха, който носеше под мишница линия и навитата на руло хартия.
Кой ли беше този човек и какво търсеше вечер в десет часа в Залата на изгубените стъпки заедно с генерала на комуната, вратаря на Консиержери и ключаря?