Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Ти свърши добра работа, чужденецо — излая тя без никакъв признак на човечност.

С ъгъла на очите си наблюдаваше горящите храсти.

— Аз съм кареумовец. Мога със затворени очи да поправя всяка апаратура. Това е, което ни различава от животните.

— И ти ще умреш като всеки от нас, чужденецо! Наистина ли искаш да умреш?

— Готов съм да умра. — Той се изправи, сякаш цялото му тяло принадлежеше на някой друг.

Тя повдигна факлата, а ръцете й затрепериха в усилие да я държи. Постави пръст на спусъка и погледна към него в очакване да падне на крака и да моли пощада. Той обаче бе готов да умре, отколкото да им достави това удоволствие.

Всред нетърпеливата тълпа се чуха гласове: „Убий го! Убий го!“ Той погледна разсеяно към тълпата и видя на лицето на тинейджърката изражение, което му се стори особено.

— Не! — Старата жена свали тръбата и се усмихна злобно. — Не, няма да го убиваме. Ще го оставим жив. Той може да поправя оръжията, които крадем от звездното летище.

— Той е опасен, шаман! — извика един мъж разгневен. — Не ни е нужен.

— Казвам, че ще живее! — изръмжа старата вещица. — Той иска да умре… погледнете го! Един човек, който не се страхува да умре, е луд, а убийството на луд носи нещастие. — Тя се ухили насреща му подигравателно.

Гъндалийну почувства фаталистичната му вцепененост да се усилва и най-накрая разбра, че няма да получи почетна смърт. Щяха да го направят техен роб…

— Не, мръсни животни! — Той се хвърли към старата жена. — Убий ме, проклета вещице! Аз няма да…

Тя инстинктивно вдигна тръбата на факлата и го удари по лицето с нея. Гъндалийну падна назад в една снежна преспа, кръвта гореше по лицето му, в главата му пулсираше болка. Тълпата се отдалечи от него. Чу старата жена да разпорежда нещо, но не можа да разбере какво. Не го интересуваше, нищо не го интересуваше.

— Ето… сложи си ръкавиците, глупако. — Тинейджърката се беше навела над него и размахваше ръкавиците пред лицето му. Той се отдръпна назад, загреба шепа сняг и го натъпка в устата си.

— Полицай! — Този път в лицето му бе пъхнат парализиращият револвер. — Полицайче, по-добре ме послушай! — Тя хвърли ръкавиците върху корема му.

Гъндалийну бавно ги сложи върху безчувствените си пръсти. Мисълта да бъде парализиран му бе непоносима. Трябваше да се държи с достойнство, докато се намери начин да се измъкне от този кошмар… някакъв начин, какъвто и да е.

Нещо падна на шлема му, плъзна се но лицето му като змия и спря върху шията му. Той погледна и се сепна, а примката се затегна около гърлото му. Момичето се засмя, като видя израза на лицето му. Тя държеше въжето отпуснато и стоеше арогантно разкрачена пред него.

— Добро момче. Мама казва, че й трябват ръцете ти, но останалото ще взема аз. — Тя сложи дървените очила на очите си, които закриха половината от тясното й, топчесто лице. — Любимо домашно животно. — Тя отново се, засмя и изведнъж дръпна въжето. — Хайде, полицай! И по-бързо!

Гъндалийну се изправи на крака и като залиташе, тръгна към близката шейна. Добре разбираше, че макар и останал жив, той вече бе мъртъв, защото в този момент бе сложен край на неговия свят.