Неуловимият пламък
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неуловимият пламък». Краткое содержание книги:
След миг Бо се потопи до шия в ледената вода и облегна глава на ръба на голямата вана. Ала дори и сега пред очите му беше Сарина. Всички спомени за нея му бяха еднакво скъпи, еднакво възбуждащи, еднакво прекрасни. И все пак ако трябваше да предпочете само един от тях, би избрал момента, в който я бе обсипал с целувки след произнасянето на брачните клетви. Беше се оказало изумително хубаво да я учи как да се целува чувствено, да се потапя в целувката. Обичаше да си припомня и мига, в който бе погалил нежната й женственост и бе открил девствената плът, преграждаща достъпа до нейната сърцевина. Мисълта, че никой друг не е бил там преди него, го беше изпълнила с невероятна радост и възбуда. Спомняше си, разбира се, и онзи сън, в който тялото й се мяташе под него в необуздана страст, а ноктите й се впиваха в гърба му…
Бо изруга яростно. Пак същото! По дяволите, просто не можеше да спре да мисли за нея!
Половин час по-късно той махна завивките и се просна гол на леглото. Сънят го превзе много бързо, но дори когато вече се отпускаше в прегръдките му, Бо продължаваше да вижда пред себе си видението, сътворено от собственото му въображение и запечатано завинаги в него — коленичилата до леглото му Сарина със заоблените гърди, сияещи като слънца под меката светлина на окачения фенер.
Стърлинг Кендал стана в обичайния си час и се облече разсеяно, потънал в мисли, които обаче нямаха нищо общо с любимите му древни гърци. Когато излезе в коридора и се запъти към стаята на своята племенница, той все още се колебаеше дали и как точно да я разпита. Спря се нерешително пред затворената врата, припомняйки си първия път, когато бе видял Сарина. Тогава тя беше само на два дни. Само един поглед към пищящото малко създание бе достатъчен на чичо Стърлинг, който нямаше деца и вече бе започнал да подозира, че никога няма да има, да се влюби безнадеждно.
Сарина израсна пред очите му. Беше необичайно сериозно и умно дете, чиито постижения му доставяха огромна радост. Когато се случи трагедията, отнела преждевременно живота на скъпите му брат и снаха, той изпадна в отчаяние. Нямаше представа как да се погрижи за прекрасното момиченце, което бяха оставили сираче. За щастие, тогава дойде предложението на добрата Лидия, но през следващите пет години Стърлинг безброй пъти се бе укорявал за това, че бе отстъпил пред молбите й да пусне племенницата си да живее при нея в Англия. Завръщането на Сарина, макар и предизвикано от нови неприятности и скърби, го бе изпълнило е неописуемо щастие. И въпреки всичко не можеше повече да пренебрегва факта, че нещо не е наред.
Той живееше затворен живот, улисан в своите книга и в грижи за градината си. Но всеки, който го смяташе за ограничен, много грешеше. Онова, което сам не бе преживял — и което наистина не бе малко, знаеше го, — го бяха преживели други. Нещо повече, имали бяха и мъдростта да споделят преживяванията си. В хода на своите научни занимания Стърлинг беше придобил значителни познания за човешката природа. Затова напрежението, царящо между Сарина и Бо Бърмингам, не бе убягнало от неговото внимание. Освен това се досещаше какво бяха правили двамата миг преди да отвори входната врата на дома си, за да открие на прага своята любима племенница. Досещаше се, въпреки упоритите уверения на Сарина, че бракът й е Бо Бърмингам всъщност изобщо не е брак. И вярваше, че всичко става единствено по настояване на капитана, защото нито една нормална млада жена не би могла драговолно да предпочете да посрещне без съпруг съдбата, очакваща племенницата му.
Колкото и да се надяваше страховете му да са напразни, Стърлинг не можеше да отлага нито миг повече разговора със Сарина. Като си пое дълбоко дъх, той вдигна ръка да почука на вратата. В този момент отвътре се чу странен звук, който го стресна и го накара да се спре. Миг по-късно звукът се повтори. Стърлинг посегна към бравата, готов да връхлети в стаята без предупреждение, но отново се спря, осъзнал какъв е този звук. Сарина повръщаше.
Този път Стърлинг Кендал прояви характер и не направи дори опит да се заблуждава, че племенницата му просто е яла развалена храна. Вместо това вдигна решително глава и стисна юмруци. Нямаше да я безпокои. Не с нея трябваше да разговаря в момента. А с Бо Бърмингам.