Третата ръка на Бога

— Кафе?

— На връщане ще спрем в Порт Тобако.

Тъкмо беше успял да се позасили и минаваше покрай един сив хамбар до пътя вдясно, когато изкрещя:

— Мамка му!

Иззад хамбара внезапно се появи жена. Беше увита от шията до петите в дълго, черно палто. На главата й беше завързана червена забрадка, и носеше тъмни очила, така че се виждаше само белият й нос. Този ужасяващ призрак, излязъл пред джипа на Миликен, би могъл и така да го накара да припадне, но на всичкото отгоре тя буташе голяма, синя бебешка количка и вървеше право напред, като че е сляпа, глуха и откачена.

Миликен стисна кормилото и натисна с всичка сила спирачка, завивайки рязко вляво. Носът на джипа се заби надолу, а задните гуми изхвърлиха струя пясък, когато колата поднесе надясно. Техникът се подпря с длани в тавана, а единственият морски пехотинец отзад направо падна на пода.

— Идиотка — изкрещя Миликен, докато гумите му стържеха по асфалта. Лицето на жената мина само на три метра пред десния калник, но макар колата да спря, тя падна. Той я видя да залита и да пада надясно, като че вятърът от спирането я е блъснал и обърнал заедно с бебешката количка.

Чу се ново свирене на гуми и Миликен обърна глава, очаквайки камионът да се блъсне в джипа. Но той спря на няколко метра, а зад него се виждаше високата каросерия на жълтия товарен камион. В този момент той осъзна, че свиренето на гумите е дошло отпред.

От изток към него се беше приближила бързо зелена военна кола, която спря рязко. Докато Миликен стискаше кормилото и се опитваше да поеме дъх, вратата на колата се отвори и отвътре излезе морски лейтенант в парадна униформа. Носеше малко куфарче и изглеждаше ужасно ядосан, докато крачеше към джипа.

— О, загубен съм — прошепна Миликен, зяпнал към приближаващия се офицер. — Сузи, няма да можеш да ме посещаваш в ареста.

Внезапно се сети, че би трябвало да помогне на падналата жена, защото иначе военният съд ще му прикачи и неизпълнение на дълга към пострадалата. Той откопча предпазния колан и отвори вратата.

— Стой на мястото си, сержант — изпъна ръка като регулировчик морският офицер, щом стигна до колата на Миликен. Той дръпна вратата и едва не изхвърли сержанта с нея. Грубо бутна куфарчето към гърдите на Миликен. — Дръж това и не мърдай!

Миликен не каза нищо, когато лейтенантът се обърна.

Той тихо затвори вратата и внимателно постави куфарчето върху металната кутия на радиостанцията. Погледна към техника, който дишаше тежко и клатеше глава.

— Олеле, човече, загазих — прошепна отново Миликен и се замоли на жената да й няма нищо.

Муса заобиколи бронята на джипа. Мартина лежеше свита на топка до детската количка и твърде наблизо до колата, но нямаше какво да се прави. Той коленичи на пътя, притиснал бедра към задника й и се наведе върху нея. Очилата й отразяваха бялата му фуражка. Устата й се беше превърнала в неподвижна черта, а ръката й се намираше върху спусъка на мощната пушка-помпа „Итака“, увита в одеяло в детската количка. Той се стовари отгоре й с цялото си тяло, докато пъхаше пръст в левия си ръкав. Намери пръстена на Набил и го дръпна.