Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Хубав ден за погребение — прошепна си той.
— Какво? — не го разбра вторият морски пехотинец, нисък, широк и мускулест мъж, седнал на отсрещната седалка.
— Една лимузина и катафалка със светещи фарове — повиши глас първият, за да надвика шума в каросерията.
— Винаги успяваш да ме развеселиш, Хюмсън — измърмори ниският.
— Това ми е работата, Дел Рей. Ти си мой човек.
Пехотинецът на име Дел Рей се усмихна.
— Представлява ли заплаха за сигурността? Да го премахнем ли?
— Та той и така си е мъртъв.
Дел Рей кимна. После посочи странния начин, по който Хюмсън държеше оръжието си.
— Може да го обърнеш наопаки, Хюм. Тук не ти е хеликоптер. Няма да улучиш перките.
Хюмсън погледна оръжието си.
— Знам. Но си мислех дали да не си пронижа крака. — Той вдигна крак и го сложи върху цилиндъра, закрепен помежду им върху каросерията на камиона: широк, зеленикав, от фибростъкло, дълъг около метър и широк петдесет сантиметра. Краят на „това нещо“ беше с конусовиден нос, а задната част беше покрита с цилиндричен черен предпазител. Под устройството надута гумена подложка поддържаше уреда като сандвич „хот-дог“. А цялото устройство беше закопчано към дървена люлка с метални ленти.
— Хайде бе, животът ни тук не е толкова лош — каза Дел Рей. После показа ботата на Хюмсън. — И си махни проклетия крак от държавната собственост. Ако шефът открие драскотини, ще ни скъса задниците и на двамата.
Хюмсън с нежелание свали крака си от цилиндъра, а после се понаведе да изтрие мястото. После повиши басовия си глас и имитира носовия изговор на лейтенант Йейли.
— Доставете тази рибка, господа — изви глас Хюмсън. — Не я продавайте. И да не я загубите.
Дел Рей се изсмя и изръкопляска с облечените в ръкавици длани.
— Добре го правиш. Добре.
— Този дребен гадняр си е направо задник — каза Хюмсън.
— Той е офицер. Какво да го правиш?
— И какво, по дяволите, е това нещо? — зачуди се Хюмсън, като показа жълтата лепенка върху цилиндъра:
— Не знам — сви рамене Дел Рей. — Прилича на „Дракон“ — каза той, имайки предвид широко използваното от пехотата противотанково оръжие.
— Прилича на оная работа на татко ми.
— Иска ти се — изсмя му се Дел Рей.
— Така ли? — предизвика го Хюмсън, като показа към панталона си. — Искаш ли да видиш ей този прототип?
Дел Рей не му отговори. Надникна през свободния ъгъл на брезента. Минаха покрай пътен знак на шосето: „Северен Мериленд 425 — заснежен път“. Двете платна на асфалта се виеха между групи борови дървета. На около стотина метра назад късите светлини от фаровете на катафалката блеснаха, а после изчезнаха в завоя. Дел Рей затвори ъгълчето на брезента.
— Вече сме на четири-две-пет — каза той. — На половината на пътя.
— Още шест месеца — отвърна Хюмсън. — И после съм си у дома.
— След три аз ще съм в Норфолк — каза Дел Рей. — Той също искаше да се измъкне от корпуса, но смяташе да постъпи в по-елитна част.
— Да — горчиво изсумтя Хюмсън. — Ти ще станеш „тюлен“, а аз ще бъда гимназиален учител.
— Стига де. Корпусът беше добро начинание за теб, Хюм. Може дори да ти осигури по-добра работа.
— Като какъв? Пожарникар ли?
— Горе главата, мой човек — посъветва го Дел Рей. — Е-Би-Би-Си — изпя той инициалите. ЕББС — Единство, Братство, Бог, Страна.
— Това виждаш ли го? — показа му среден пръст Хюмсън, а после затвори очи и облегна глава върху металната подпора…
Отпред в джипа Миликен намали скоростта по път номер 425, макар да му се искаше да профучи по сухото виещо се шосе. Пътят извиваше приятно по хълмовете, но следващият го камион не беше много стабилен поради височината си и можеше да се преобърне при висока скорост и да изпусне смъртоносния си товар. Това би означавало карцер, никаква Сузи и може би никакви еротични пътувания с мотоциклет след уволнението. Той погледна в огледалото за обратно виждане. Чък Норман, шофьорът на камиона, се мъчеше да го настигне. Затова той намали още и взе слушалката на апарата за връзка, монтирана между него и пътническата седалка.
— Браво две, да не ме цунеш — усмихна се Миликен. — Че ще ни улучат с един куршум.
— Няма, първи — изхриптя Норман през слушалката и камионът изостана.
Изминаха още девет километра открито поле. Зимната трева тънеше сред черна кал, а покрай оградите петната от сняг упорстваха под слабото слънце. Виждаха се неподдържани къщи със следи от гуми в предния двор и купища стари коли отзад, вдигнати върху трупчета.
Спуснаха се по дълъг склон и приближиха кръстовище, където задължително трябваше да спрат поради пресичането на път с предимство. Техникът, изглежда, усети кръстовището през дрямката си, защото се размърда и надигна глава. Беше с брада и смешна бяла престилка, която издаваше професията му. Разтърка очите си с пръсти.