Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Той се надигна на лакът, Кол направи същото. Светлината вече бе достатъчна, за да виждат лицата си.
— Коглайн ни каза онази първа нощ, че не разбираме магията. Каза, че тя се явява по различни начини, но докато я разберем, ще можем да я използваме начини, но докато я по-късно при Рога на пъкала ни обясни как магията се променя. Специално обърна внимание на наследството, оставено от Уил Омсфорд, магията, превърнала се в молитвена песен.
Направи пауза. В стаята беше много тихо. Когато заговори отново, гласът му прозвуча странно.
— Е, представи си за миг, че е бил прав и магията постоянно се мени, като приема различни форми. Все пак точно това се е случило, когато магията на Елфите е преминала от Уил Омсфорд към неговите деца. Ами ако отново се е променила, този път в мен?
Кол се вторачи в него.
— Какво имаш предвид? — попита накрая той. — Как мислиш, че може да се е променила?
— Предположи, че магията се е върнала към първоначалното си състояние. Сините Камъни на Елфите, дадени на Ший Омсфорд от Аланон, когато тръгнала да търси Меча на Шанара, са имали силата да откриват неща, скрити за притежателя им.
— Пар! — Кол тихо произнесе името му, а удивлението бе променило гласа му.
— Не, почакай! Нека завърша. Снощи магията се отпусна по начин, по който не го е правила досега. Едва я контролирах. Прав си, Кол — онова не бе илюзия. Но онова беше в разбираем вид. Тя ми показа скритото от мен, може би защото подсъзнателно съм го пожелал. — Гласът му беше суров — Кол, предположи, че силата, скрита едно време в Камъните на Елфите, сега е скрита в магията у мен!
Настана продължителна тишина. Лицата им бяха близо — на не повече от две педи, а очите им се взираха, Мислите бяха изострили грубите черти на Кол още повече. Това, което бе предположил Пар, се стовари като каменен блок върху му. В очите му се появи колебание, след това съгласие и накрая страх.
Лицето му се стегна. Грубият му глас стана мек.
— Камъните на Елфите са имали и други възможности. Те са защитавали притежателя си от опасности. Били са оръжие с огромна сила.
Пар изчака без да казва нищо, но вече знаеше какво ще последва.
— Мислиш ли, че магията на молитвената песен може да направи сега и за теб същото?
Отговорът на Пор едва се чу:
— Да, Кол. Мисля, че да.
До обяд сутрешната мъгла се бе вдигнала и облаците се бяха разнесли. Слънчева светлина огря Тирзис и го обгърна е горещината си. Локвите и поточетата изчезнаха с покачване на температурата, камъните и пръстта изсъхнаха, а въздухът стана задушен и гъст.
Движението през външната порта беше натоварено и бавно. Федералните постове, два пъти повече в резултат от неприятностите от изминалата нощ, вече се потяха и ядосваха, когато гробарят се появи откъм вътрешната стена. Пътници и търговци се отдръпнаха при пристигането му. Беше окъсан, потен и миришеше сякаш живееше в канализацията, буташе пред себе си тежка количка от дъски. Върху нея имаше тяло, увито в чаршаф и привързано с кожен ремък. Стражите се спогледаха, когато гробарят се запъти към тях. Количката му трополеше и скърцаше.
— Горещо е за работа, нали господа?! — изхили се гробарят, а стражите без да искат потрепераха.
— Документите! — каза един педантично.
— Разбира се, разбира се — мръсната му ръка измъкна документ, с който сякаш бяха чистили кал. Гробарят показа с ръка тялото.
— Трябва бързичко да го вкарам в земята, нали разбирате. Няма да издържи дълго в ден като този.
Един от стражите се приближи достатъчно, за да потупа трупа с върха на меча си.
— По-спокойно — посъветва го гробарят, — Дори мъртвецът заслужава малко уважение.
Войникът го погледна подозрително, след това прободе трупа с меча си и после отново го издърпа. Гробарят се изхили.
— Май ще трябва старателно да го почистите, господине, ако знаехте как пукна тоя от петнист тиф.
Войникът бързо отстъпи пребледнял. Другите също се дръпнаха. Този, който държеше документите, ги подаде нетърпеливо и посочи пътя.
Гробарят вдигна рамене, хвана дръжките на количката и я забута към полето надолу, като лекичко си подсвиркваше.
Каква сбирщина от глупаци, помисли си Падишар Крийл.
Когато достигна до първите дървета на север от Тирзис, Падишар пусна дръжките на количката, отмести тялото настрани, освободи резетата на фалшивото дъно и помогна на Морган да излезе. Лицето на Морган беше бледо и намръщено, както от горещината в убежището му, така и от изтощението от битката през миналата нощ.