Потомците на Шанара

Грубият глас на Падишар разряза тишината и го накара да отвори очи. Близо до него огнените езици галеха земята.

— Ставай бързо! — Падишар го дърпаше и се опитваше да го изправи на крака. Той изкрещя, в мрака се появиха размазани очертания на камъни и дървета, които бавно приемаха форма.

Тогава видя. Все още стискаше дръжката на Меча на Лий, но острието го нямаше. Беше останало около педя почернял метал.

Морган се разтрепери. Не можеше да се спре.

— Какво направих? — прошепна той.

— Спаси живота ни, приятелю! — изсумтя Падишар и продължи да го влачи. — Това направи!

Светлината се прокрадваше през голяма дупка в стената на сградата. Вратата беше изчезнала. Гласът на Падишар бе уморен.

— Оръжието ти го направи! Магията! Превърна вратата в дим! Даде ни шанса, който ни трябваше — ако сме достатъчно бързи. Хайде. Облегни се на мен. Още минута, две…

Падишар го промъкна през отвора. Едва усещаше, че минават през коридора и изкачват стълбите. Болката продължаваше да пронизва тялото му. Не можеше да говори. Не можеше да отмести поглед от разбития меч. Неговият меч — неговата магия — самият той. Не можеше да направи разлика между тях.

Виковете и силният тропот навлязоха в мислите му и го накараха да потрепери.

— По-леко! — гласът на Падишар сякаш идваше от много далече.

Стигнаха до стаята с оръжието Отчаяно се блъскаше по външната брата и пантите й вече не издържаха.

— Легни тук! — нареди Падишар и го облегна на една страна до стената. — Не казвай нищо, когато влязат. Просто стой мирно. Ако имаме късмет, ще ни вземат за жертви на случилото се тук и нищо повече Ей, дай ми това! — Протегна се и взе счупения Меч на Лий от изтръпналите ръце на Морган. — Засега ще го приберем, момче. По-късно ще го поправяме.

Прибра меча в ножницата, привърза я на рамото на Морган и отиде да отвори вратата.

Облечени в черно федерални войници нахълтаха вътре и изпълниха помещението с викове и хаос. Падишар Крийл също крещеше и ги пращаше надолу към спалното помещение. Получи се страхотно объркване. Морган наблюдаваше всичко, без всъщност да го разбира и да се интересува от него. Всичките му мисли бяха заети от чувството за загуба. Като че ли животът му вече беше без цел, след като така неочаквано изчезна острието на Меча на Лий.

Свърши се с магията, мислеше си той отново и отново. Загубих я. Загубих всичко.

След това отново се появи Падишар, изправи го на крака и сред хаоса на помещението и през вратите го поведе към парка. Навсякъде се движеха тела, но никой не им се изпречи по пътя.

— Страхотна лудница направихме с тая нощна работа! — мрачно измърмори Падишар. — Надявам се само да не ни се върне.

Внимателно изведе Морган от светлината около Портата към сенките наоколо.

Миг по-късно се изгубиха.