Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Слабостта сковаваше Морган. Знаеше, че това е от магията. Силата й бе проникнала през него, нещо като вътрешен огън, предаден му от меча — в началото мощ, а после само изтощение. А имаше и нещо друго. Нещо, което не можеше да обясни, но дори сега да се откажеше, имаше чувството, че то няма да го напусне. Нещо в него се бе променило.
Изведнъж се уплаши, че няма да може да се отърве от него, докато не се изтощи напълно.
Или докато не падне мъртъв?
Вече не чуваше Пар и Кол да се катерят. Дупката отново бе покрита с тишина с изключение дишането на Призраците.
Падишар се приближи до него.
— Движи се, планинецо! — тихо каза той.
Започнаха да отстъпват покрай стената, първо бавно, след като Призраците не се приближиха и по-бързо. Скоро започнаха да бягат, без да могат да се спрат. Нямаха сили за друго. Около тях в мъглата прелитаха дърветата. Морган се чувстваше като в сън, сякаш бе в свят извън времето и пространството.
На два пъти Призраците отново ги атакуваха, но бяха отблъснати от магията на Меча на Лий. Гротескните, изкривени фигури се превиваха и се превръщаха в пепел. Огньове горяха в нощта и Морган усети, че с всяка искра губи частица от себе си.
Започна да се чуди дали някак си не убива и себе си.
Горе, зад стената в парка, продължаваха да се чуват викове, а в техните уши звучаха като надежда за живот Морган знаеше, че там няма да открият приятели. Залитна и му трябваше доста голямо усилие, за да се задържи прав.
Най-накрая се появи сградата — сенчеста, масивна кула, издигаща се сред дърветата и мъглата.
Морган усещаше, че нещо не е в ред.
— Влизай през вратата! — изкрещя Падишар Крийл и го бутна така силно, че почти го събори.
Двамата се затичаха към вратата — или поне там, където трябваше да бъде, защото тя необяснимо липсваше. Никаква светлина не се прокрадваше през отвора, който бяха оставили. Каменната стена беше черна и безмълвна. Морган усети болката от разколебаването в стомаха си.
Някой или нещо бе отрязало пътя им за бягство!
С Падишар, малко зад себе си, той стигна до стената на сградата, до вратата, която ги бе довела в Дупката, а сега бе затворена и заключена за връщането им. Блъскаха я, но тя бе непоклатима. Пръстите на Морган се опитваха да открият края й, но напипваха знаци, които преди това не бяха видели — следи от магия, която се губеше в сивотата на мъглата и спираше бягството им по-добре от който и да е друг.
Чуваше зад себе си Призраците. Обърна се и замахна към тях, за да ги уплаши. Падишар все още блъскаше по вратата, все още не разбрал, че не желязото, а магията ги държеше отвън.
Морган се обърна, а лицето му бе жестоко:
— Отдръпни се, Падишар! — извика той.
Тръгна към вратата, все едно че бе Призрак и замахна с Меча на Лий, а острието проблесна като сребро в мрака. Удари — веднъж, дваж, след това отново и тоново. Желязната врата се оцвети в отровно зелено. При всеки удар изскачаха искри. Морган крещеше като луд, а магията на Меча изцеждаше и последните му сили.
След това всичко избухна в бял огън и Морган бе погълнат, от тъмнината.
Пар се измъкна от мрака към края на стената и се издърпа върху нея. Рани и ожулвания покриваха ръцете и краката му. Потта се стичаше в очите, а дишането му беше тежко. За миг всичко около него се покри с тъмнина, а след това се проряза от светлина.
— Фенери! — осъзна той и погледна към Портата. Там се чуваха викове и удари. Стражата и другите, които се бяха събрали, се опитваха да отворят вратата.
Кол се появи след него с последни усилия и се строполи на хладната земя. Дъждът се стичаше по черната му коса. В очите му светеше нещо, което Пар не можа да прочете.
— Можеш ли да вървиш? — нетърпеливо попита брат му.
Пар кимна, без да знае дали може или не. Бавно се изправиха, мускулите ги боляха, а дишането им бе затруднено. Спуснаха се от стената към сенките на дърветата и спряха в тъмнината, изчаквайки да разберат дали са ги видели. Заслушаха се в шумоленето около Портата.
Кол приближи главата си.
— Трябва да се махнем оттук — Пар — брат му го погледна обвинително.
— Знам! Но вече не можем да им помогнем. Поне не сега. Трябва да спасяваме себе си — поклати глава безпомощно. — Моля те!
Пар веднага го тупна по рамото и двамата се затътриха напред. Бавно се придвижваха, придържайки се към сенките, като се пазеха от пътеките, които водеха към Портата. Дъждът бе спрял, без да го усетят, а вятърът ги пръскаше с вода, насъбрала се по листата. Умът на Пар му припомни какво се бе случило, както и предупрежденията, които му бяха отправили. Защо не се вслуша във вътрешния глас? Как можа да е такъв инат?