Странник в странна страна
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странник в странна страна». Краткое содержание книги:
Но не бързаше, защото не грокваше „бързането“. Имаше верен усет за времето — според марсианското схващане. Времето е очакване. Забеляза, че човешките му братя не притежават тази способност и често са принудени да очакват доста по-бързо от марсианците. Не ги винеше за тази им непохватност. Научи се също да очаква по-бързо, за да се приспособи към недостатъка им. Понякога ускоряваше очакването толкова успешно, че погледнат отстрани, се движеше светкавично.
Прие наставлението от Джил, че не бива да отговаря на тези братски предложения, но само като очакване. Може би след век ще настъпи подходящият момент. Сега не беше време за това — неговият брат Джил говореше вярно.
Майк се съгласи да даде снимката на Дюк. Все едно, щеше да го направи — вече бе разгледал колекцията му и се опита да грокне защо Дюк възклицаваше: „Тая не е нищо особено в муцунката, но виж ги тия крака… ох, братко!“ Харесваше му да бъде наричан „братко“ от своите близки хора, но краката си бяха крака. Марсианците имаха три, а хората — два. Майк си напомни, че неговата човешка раса просто си е такава.
А лицата… Джубал имаше най-прекрасното лице, което Майк бе виждал някога — отличаваше го безпогрешно от другите… Жените в колекцията на Дюк почти нямаха свои лица. Всички млади жени бяха еднакви. И можеше ли да бъде иначе?
Никога не се затрудняваше да познае Джил. Тя беше първата жена, която срещна, а и първият му воден брат сред човеците от женски пол. Майк познаваше всяко пора на носа й, всяка зараждаща се бръчица по кожата й и ги възхваляваше в щастлив размисъл. Но макар сега да познаваше лицата на Ан, Доркас и Мириам, отначало не беше така. Майк ги различаваше по ръст и тен на кожата, също и по гласовете, защото нямаше двама човека с еднакви гласове. Когато се случваше (твърде рядко) и трите да са млъкнали едновременно, беше добре, че Ан е толкова по-едра, Доркас — дребничка, а Мириам, макар не толкова внушителна като Ан, но по-висока от Доркас, имаше „рижа“ коса — дума, която не се използваше за определяне цвета на нищо друго.
Майк вече знаеше, че всяка дума в английския език има повече от едно значение. Свикна с този факт, както прие, че лицата на момичетата са почти еднакви… а щом отмина подходящото очакване, вече не си приличаха толкова. Сега можеше да си представи лицето на Ан и да преброи порите му лесно, както беше с лицето на Джил. Всъщност дори едно яйце е единствено и неповторимо, различно от всички останали. Затова и всяко момиче можеше да има свое лице, дори ако се различаваше съвсем незначително от останалите.
Даде снимката на Дюк и се зарадва, че неговият воден брат изпита удоволствие от подаръка. Майк не лишаваше себе си от нищо. Можеше да види снимката в паметта си, когато пожелаеше — дори и лицето, защото то грееше в необичайно изражение на красива болка.
Изслуша благодарностите на Дюк и доволно се върна към заниманията с личната си поща.
Не споделяше раздразнението на Джубал от лавината писма и колети. Весело изучаваше дори рекламите на застраховки и предложенията за брак. Пътуването до Двореца му отвори очите за огромното разнообразие на този свят и той бе решен да го грокне докрай. Да, това щеше да му отнеме векове, трябваше да расте непрекъснато, но не бързаше — грокваше, че вечността и неспирно променящото се прекрасно „сега“ са едно и също.
Реши да не препрочита Британската енциклопедия. Пощата му даваше възможност да види по-ярко късчета от този свят. Четеше, грокваше каквото можеше, другото оставяше за спокоен размисъл в часовете, когато останалите в къщата спяха. Мислеше, че започва да гроква „бизнес“, „покупка“, „продажба“ и други подобни немарсиански занимания. Енциклопедията бе оставила празноти в знанията му, защото (както вече грокваше), предполагало се е, че той знае много неща, преди да я прочете.
Сред всичко друго получи и пратка от господин генералния секретар Джоузеф Еджертън Дъглас, съдържаща чекова книжка и други документи. Неговият брат Джубал се постара да му обясни какво е „пари“ и как да си служи с тях. Майк не успя да го разбере, макар че Джубал го накара да напише чек, даде му пари в замяна и го научи да ги брои.
И изведнъж… в толкова ослепителен миг на грокване, че потрепери, Майк проумя парите. Тези хубави картинки и ярки монети не бяха пари. Те бяха само символ на една представа, присъща за всички хора, в целия свят. Но нещата не можеха да бъдат пари, както и водата в церемонията не беше самото сближаване. Парите бяха идея, абстрактна като мислите на Старите — величествен, подреден символ за уравновесяването, оздравяването и сближаването.