Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Аз не поставям качествата му под съмнение — спокойно отвърна Сихертън. — Просто се чудя кога ли същите тези качества ще го превърнат в заплаха за нас.
Йойона се обърна към абат Маркварт, който кимна мрачно.
— Доста работа го чака — рече той. — Да запише преживяното в най-малки подробности, да подреди камъните, като открие истинската сила на всеки от тях, колкото и дълбоко да е скрита. И най-вече на аметиста. Никога досега не съм виждал подобен камък и ако някой може да разгадае тайната му, това е неговият Подготвител, брат Авелин.
— И кой знае, може пък докато свърши работата, да погледне на случилото се през нашите очи — обнадеждено добави Йойона.
— Би било чудесно — съгласи се Маркварт, ала лицето на Сихертън изразяваше неприкрито съмнение — никак не му се вярваше, че Авелин, със своите идеали и смешната си вяра, изобщо би могъл да бъде вкаран в „правия“ път.
Йойона лесно се досети какви мисли се въртят в главата на Сихертън и въпреки че никак не му се щеше, разбираше, че дълбоко в себе си и той е съгласен с тях. И все пак, напук на всичко, щеше да опита, защото искрено харесваше младия Авелин, а знаеше каква ще бъде съдбата му в случай на неуспех.
— Лятното слънцестоене — заяви Маркварт. — Тогава ще решим бъдещето на брат Авелин.
— Или липсата на такова — добави Сихертън, а тонът му красноречиво говореше коя от двете възможности би му харесала повече.
През следващите няколко седмици Авелин не виждаше почти никого. Единствените хора, с които се срещаше, бяха Сихертън, Йойона и още няколко наставници, двамината пазачи (послушници, които караха десетата си година в манастира и много скоро щяха да бъдат посветени в сан), които го следваха, където и да отидеше и, разбира се, Куинтал, с когото много често работеха заедно в Залата с камъните.
Безброй тревожни въпроси измъчваха младия послушник и денем, и нощем. Защо трябваше да се стига до такива зверства? Защо вместо да избият екипажа на „Бягащия с вятъра“, не ги бяха пленили? А ако това беше невъзможно, защо просто не обучеха достатъчен брой монаси в изкуството на мореплаването и не изпратеха до Пиманиникуит кораб, управляван единствено от доверени лица?
Ала и най-логичното решение нямаше да го доведе доникъде, разбираше Авелин — кой беше той, че да промени отколешните прийоми на Абеликанската църква? И така, той работеше неуморно, правеше онова, което му нареждаха, записваше преживяното по време на пътуването за идните поколения, изучаваше камъните и ги подреждаше по вид, по магически свойства и по могъщество. Всеки път, щом му се наложеше да работи с някой от магическите предмети, Сихертън неизменно беше до него, стиснал могъщ (и смъртоносен) камък в ръка.
Брат Авелин бързо се превръщаше в пленник, като да бе част от екипажа на „Бягащия с вятъра“, а не един от Абеликанския орден. Единствено честите разговори с Йойона, към когото младият послушник все още изпитваше привързаност, му носеха някаква утеха. Ала колкото и старият мъж да се опитваше да оправдае действията на Ордена при завръщането на кораба от Пиманиникуит, Авелин не можеше да ги приеме.
Трябва да имаше и друг начин, убеден беше той; нищо, абсолютно нищо не оправдаваше убийството на невинни хора.
Когато лятото взе да преваля, а работата на Авелин — да наближава свой край, младият послушник с безпокойство установи, че Йойона все по-рядко си говори с него, не пропусна да забележи и съчувствените погледи, които възрастният монах му хвърляше скришом.
Тревогата на Авелин бързо растеше, докато най-сетне той не издържа и не открадна един хематит. Късметът беше с него, защото същия ден Куинтал по погрешка предизвика малка експлозия в Залата с камъните и макар че никой не пострада и нищо не беше повредено, липсата на хематита остана незабелязана, поне за момента.
Щом се озова в килията си, младият послушник потъна в магията на камъка. И сам не знаеше какво смята да прави, освен може би да подслуша наставниците си и окончателно да се убеди в надвисналата над главата му гибел.
Духът му напусна тялото, мина през дървената врата на стаята и покрай двамата пазачи отвън. Отново бе обзет от желанието да обсеби някого от тях, ала волята му беше прекалено силна и той с лекота устоя на изкушението. Не след дълго вече се намираше в покоите на абат Маркварт.
Сихертън и Йойона също бяха тук и по всичко личеше, че говорят за злополуката в Залата с камъните.
— Брат Куинтал е прекалено несръчен — тъкмо казваше Йойона.
— Но поне ни е предан! — сопна се Сихертън, очевидно намеквайки за Авелин.