Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Американците ги наричат Бени ел Калб. На арабски „калб“ означава куче, а, за съжаление, в арабската култура на кучето не се гледа с добро око.
Гидеон Барзилаи откри поне нещо успокоително в доклада за Винклербанк, осигурен от банкера-саян на посолството. То му показа посоката, в която трябва да тръгне.
Първата му задача трябваше да е да разбере кой от тримата вицепрезиденти: Кеслер, Гемютлих и Блай, управлява сметката на иракския ренегат Йерихон.
Най-бързо това би станало с телефонен разговор, но от доклада му бе станало ясно, че нито един от тях няма да каже нищо по отворена линия.
Отправи искане в дълбоко закодирано съобщение, изпратено от укрепеното под Израелското посолство във Виена бюро на Мосад, и получи положителен отговор от Тел Авив.
Той имаше формата на писмо, подправено на истинска бланка, измъкната от една от най-старите и ползващи се с добра репутация банки във Великобритания — Кутс, Лондон, банкери на Нейно величество кралицата.
Подписът дори беше идеално факсимиле от автографа на действително съществуващ висш служител на Кутс в Отдела за чужбина. Както на плика, така и в писмото нямаше обръщение по име и то започваше просто с: „Уважаеми господине…“
Текстът беше прост и по същество. Важен клиент на Кутс скоро щял да прави значителен превод в шифрованата сметка на клиент на Винклербанк, а именно сметка номер еди-кой си. Клиентът на Кутс им съобщил, че поради технически причини ще има забавяне от няколко дни до осъществяването на превода. Ако клиентът на Винклербанк запита защо сумата не е пристигнала навреме, Кутс ще бъдат изключително благодарни, ако господата Винклер информират техния клиент, че преводът наистина е на път и ще пристигне без никакво излишно забавяне. И, накрая, Кутс ще са много благодарни, ако бъдат уведомени за пристигането на своето писмо.
Барзилаи смяташе, че тъй като банките обичат да получават пари, а Винклербанк повече от много други, сериозната стара банка на улица „Балгасе“ ще бъде така любезна да отговори с писмо на банкерите на кралската династия Уиндзор. И се оказа прав.
Пликът от Тел Авив съответстваше на хартията и носеше британски печати, очевидно нанесени от пощенската станция на Трафалгар Скуеър два дни преди това. Беше адресиран до ДИРЕКТОРА, СМЕТКИ НА ЗАДГРАНИЧНИ КЛИЕНТИ, ВИНКЛЕРБАНК и т.н. Разбира се, такава длъжност във Винклербанк нямаше, тъй като работата беше разделена между трима.
Пликът беше пъхнат късно през нощта в пощенската кутия на банката.
По това време специалният екип Ярид наблюдаваше банката вече цяла седмица, отбелязвайки и снимайки рутинното й ежедневие — кога я отварят и затварят, кога пристига пощата, кога тръгва куриерът из града, кога служителката на рецепцията сяда зад бюрото си във фоайето на партера, а охраната — на едно по-малко бюро срещу нея.
Винклербанк не беше настанена в нова сграда. „Балгасе“, както и целият район на Францисканерплац се намира в старата част на града, близо до Зингерщрасе. Вероятно сградата на банката някога е била жилище на семейство на тежък търговец, солидна и просторна, скрита зад тежка дървена врата, украсена с дискретна месингова табела. Хората от екипа бяха разгледали разположението на подобна къща на площада, представяйки се за клиенти на счетоводната кантора, настанена в нея. Сградата беше само пететажна, с не повече от шест стаи на етаж.
Едно от нещата, които те забелязаха, бе, че всяка вечер, тъкмо преди времето за затваряне, изходящата кореспонденция се пуска в пощенската кутия на площада. Тази работа вършеше портиерът-охрана, който след това се връщаше в сградата, за да държи вратата отворена, докато персоналът излезе навън. Най-накрая, преди да си тръгне самият той за вкъщи, пускаше в сградата нощния пазач, който се затваряше отвътре, дърпайки безброй резета, сякаш дебелата дървена врата трябваше да издържи удара на брониран автомобил.
Преди пликът от Кутс, Лондон, да бъде пуснат в пощенската кутия на банката, ръководителят на „техничарите“ от Невиот разгледа пощенската кутия на Францисканерплац и презрително се изсмя. Тя едва ли представляваше проблем. Един от хората му беше първокласен специалист по отваряне на ключалки и той я отвори и затвори за три минути. Благодарение на онова, което разбра за нея, когато я отвори, той успя да направи ключ. След няколко дребни донатъкмявания изработеният от него ключ работеше не по-зле от този на пощенския служител.