20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
XXXI. ПЛОЩАД РОЯЛ
Четиримата стигнаха мълчаливо до средата на Площада. Но тъй като в това време луната се показа иззад облаците, те разсъдиха, че на това открито място лесно ще ги видят. Затова отидоха под липите, където сянката беше по-гъста.
Туктаме имаше пейки. Четиримата се спряха пред една от тях. Атос направи знак — д’Артанян и Портос седнаха. Атос и Арамис останаха прави пред тях.
Настъпи късо мълчание, през което всеки се затрудняваше да започне пръв обяснението.
— Господа — заговори Атос, — присъствието ни на тая среща доказва силата на старото ни приятелство. Всички са налице, значи никой не може да си хвърли укор за каквото и да било.
— Слушайте, господин графе — каза д’Артанян, — вместо да си казваме комплименти, които може би никой от нас не заслужава, да се обясним като честни хора.
— Точно това желая и аз — отговори Атос. — Аз съм откровен, говорете и вие съвсем откровено: можете ли да ме укорите в нещо мене или господин абата д’Ербле?
— Да — каза д’Артанян. — Когато имах честта на ви видя в замъка Бражелон, аз ви носех предложения, които вие разбрахте. Вместо да ми отговорите като истински приятел, вие ме изиграхте като дете и това приятелство, което възхвалявате, не се разби вчера, когато кръстосахме шпагите си, а по-рано, когато се преструвахте в замъка си.
— Д’Артанян! — промълви Атос с кротък укор.
— Вие поискахте да бъда откровен — продължи д’Артанян, — откровен съм. Вие ме питате какво мисля, и аз ви казвам. А сега същото трябва да кажа н на вас, господин абат д’Ербле. С вас постъпих по същия начин и вие също ме измамихте.
— Наистина, господине, вие сте чуден човек — отговори Арамис. — Вие дойдохте при мен с предложения, но направихте ли ги? Не, вие ме сондирахте, нищо повече. Е, какво ви казах? Че Мазарини е педант и че не бих служил на Мазарини. Но това не е всичко. Казах ли ви, че не бих служил на друг? Напротив, струва ми се, дадох ви да разберете, че държа страната на принцовете. Дори, ако не се лъжа, се шегувахме много весело над възможността, че кардиналът ви поръча да ме арестувате. Нима не принадлежите към политическа партия? Да, без съмнение. Тогава защо и ние да не принадлежим? Вие си имахте тайна, както и ние; не си ги разменихме, толкова по-добре: това доказва, че умеем да пазим тайните си.
— Не ви укорявам в нищо, господине — каза д’Артанян, — и ако анализираме вашите постъпки, правя го само защото господин граф дьо Ла Фер заговори за приятелството.
— А какво намирате в моите постъпки? — високомерно попита Арамис.
Кръвта нахлу веднага в главата на д’Артанян. Той стана и отговори:
— Намирам, че вашите постъпки са постъпки на йезуитски възпитаник.
Като видя, че д’Артанян става, Портос стана също. Четиримата мъже стояха със заплашителен вид един срещу друг.
При отговора на д’Артанян, Арамис направи движение, като че, искаше да улови шпагата си, но Атос го спря.
— Д’Артанян — каза той, — вие идвате тук, тая вечер, съвсем разярен от вчерашното ни приключение. Д’Артанян, мислех, че у вас има достатъчно величие на духа и че двадесетгодишното приятелство ще устои пред нараненото за четвърт час самолюбие. Хайде, кажете ми направо. Можете ли да ме укорите в нещо? Ако съм виновен, ще си призная вината.
Дълбокият и мелодичен глас на Атос имаше все още старото си влияние върху д’Артанян, докато гласът на Арамис, станал остър и креслив в минути на лошо настроение, само го дразнеше. Затова той отговори на Атос:
— Мисля, господин графе, че трябваше да ми се доверите в замъка Бражелон и че господинът — той посочи Арамис — трябваше да направи същото в манастира си. Тогава не бих се впуснал в начинание, в което вие трябваше да ми преградите пътя. Обаче не ме смятайте за глупак само защото бях скромен. Ако бях поискал да узная точно каква е разликата между хората, които господин д’Ербле приема по въжената стълба, и ония, които приема по дървената, аз бих го накарал да говори.
— Защо се месите! — извика Арамис побледнял от гняв при мисълта, че д’Артанян го е следил и че го е видял с госпожа дьо Лонгвил.
— Меся се в онова, което ме засяга, и умея да се преструвам, че не съм видял онова, което не ме засяга. Но мразя лицемерите и в тази категория слагам мускетарите, които се преструват на абати, и абатите, които се преструват на мускетари. — И като се обърна към Портос. той прибави: — Ето и този господин е на моето мнение.
Портос, който не беше проговорил нито една дума до сега отговори само с една дума и едно движение.